Царе на фотографията има и в България

Киро М. Иванов

Откога ли се фотографират българите? - въпрос, който рядко си задваме. А кога за първи път са правени фотографии в България? Кой е първият българин фотограф?
За рождена дата на фотографията историците приемат 19 август 1839 г. Тогава Френскатата академия на науките обявила публично изобретението на Дагер - система за закрепване на образа върху метална плоча. Нищо че дясната страна на снимания предмет излизала на снимката отляво, лявата - отдясно, а снимките не могли да се размножават.
Според представата на по-възрастните читатели за фотографите това са хората от тъмните стаички, застанали зад триножниците с черни дървени кутии.
В Националната библотека "Св. Кирил и Методий" се пази най-старата снимка на българи - Яни Станчев, член на първото читалищно настоятелство в Свищов, заедно с жена си Ефросия. Снимката е направена в Будапеща през 1856 г. В богатия фотоархив на библиотеката се пазят десетки оригинални снимки на Карастоянови от Самоков -  пионерите на българската фотография.

Домът и ателието на Иван Карастоянов на сегашната улица "Граф Игнатиев" в София

ДЯДОТО
    
За даскал  Никола Карастоянов (1778-1874) - печатар и книгоиздател, историята ни е оставила много свидетелства. Той е родоначалник на българската ксилографска школа. Изучава книговезкото дело и щампарството при рилските дамаскинари. Учителствал в родния си град, в Дупница и Сапарева баня. През 1828 г. ходил до Белград и се върнал оттам с първата типографска преса. Тъй като не разполагал с букви, използвал я за печатане на щампи, чиито калъпи сам режел от дърво. Отпечатвал щампи с ликовете на светци, между които и на Иван Рилски. С книгоиздаване се захванал през 1833 г. - в Белград издава "Часослов", в Крагуевац - "Буквар или началное учение" и "Житие на св. Харалампи". Даскал Никола Карастоянов сам се грижел за разпространението на религиозните и илюстрованите книги.
Със сина си Анастас в 1848-1850 г. работели предимно клишета за щамповане на икони. Освен това отпечатали книгите "Чудеса пресвятия Богородици" (1851), "Служба с житиям и страданием святого великомученика Георгиа Новаго" (1855) и др., които са гордост за българското книгопечатно изкуство от средата на ХIХ век. С художественото си  оформление и особено с гравюрите на Анастас те достойно съперничат на българските книги, печатани дотогава в чужбина.
И днес можете да видите дървената печатарска преса в регионалния исторически музей на Самоков. В продължение на почти 60 години синът на даскал Никола - Анастас, и трима от внуците му - Сотир, Димитър и Владимир, са работили на нея.

Панайот Хитов в Белград, 1867 г. Автор Анастас Карастоянов

БАЩАТА
    
Анастас Николов Карастоянов (1822-1880) се учи при баща си на щампарство като достоен продължител на Самоковската художествена школа. В началото работи с баща си гравюри върху дърво по собствени рисунки на светци, а от 1852 г. - върху мед, стомана и пиринч.
През 1862 г. заминава за Белград за закупуване на материали за печатницата на баща си, но избухналият там антитурски бунт му попречил да се завърне. На следващата година и семейството му се преселва в Белград. Срещата му с българина Анастас Йованович от Враца, който бил придворен управител на княз Михаил Обренович, му отворя очите за фотографията. Йованович му помогнал да открие фотографско ателие, привлякъл го за дворцов фотограф. По разбираеми причини Карастоянов се отказва от фамилното си "кара" и под снимките се подписвал Анастас Н. Стоянович, но превърнал ателието си в средище на сръбската революционна емиграция. В него Анастас Карастоянов е заснел ликовете на едни от най-видните български революционери: Ангел Кънчев, Васил Левски, Любен Каравелов, Видул Странски и Стефан Караджа, Панайот Хитов, Ильо войвода, Велко Георгиев Абаджиев. А между щампите му изкуствоведите сочат като най-ценни следните оригинали: "Успение Богородично", "Възнесение Христово", "Матер Божия Ширшая небес", "Св. Цар Константин и Царица Елена".
След обявяването на Руско-турската освободителна война Анастас напуска Белград и от Свищов пише на Марин Дринов да му съдейства да участва във войната. Със сина си Иван снимат плевенските укрепления и други военни обекти. От Плевен се установява в София и открива ателие-фирма "Братя Карастоянови", където работят и синовете му Иван и Димитър.

СИНОВЕТЕ
 
Иван Анастасов Карастоянов (1853-1922) е учил фотография в ателието на баща си, който служел като дворцов фотограф в Белград, специализирал е във Виена. През декември 1872 г. бил извикан от валията Мазхар паша и снима арестуваните по процеса срещу Васил Левски. В родния Самоков е пребивавал с намерение да организира курс по фотография. Сам пише ръкописно ръководство по фотография. Участвал е като доброволец в Сръбско-турската война. След обявяването на Руско-турската освободителна война семейство Карастоянови се връща в България.
Ателието на Иван Карастоянов, което наследил след смъртта на баща си,  било на ул. "Самоковска" (днешната "Граф Игнатиев"). Между безценните му фотографии се открояват образите на Панайот Хитов, Митрополит Гервасий Сливенски, епископ Левкийски, Йосиф Ковачев, д-р Георги Миркович, П. Р. Славейков, Неофит Рилски; Граф Игнатиев, Паренсов, Атанас Илиев; Алеко Константинов на излет с приятели край Кокалянския манастир; генерал Данаил Николаев. Публикувал е много битови сцени и пейзажи от България в списанията "Светлина", "Художник" и др. В 1898 г. Иван Карастоянов е заснел 140 живи участници в Априлското въстание, както и историческите места в Панагюрище, Еледжик, Копривщица. Безценни са и снимките му на Пловдивското изложение през 1892 г., по време на което уредил и първата фотоизложба в България; откриването на Великото народно събрание във Велико Търново, честването на 25-годишнината на Априлското въстание, военни маневри, паметници и др.
Малко известен факт от работата на фотографа са снимките, които Иван Карастоянов е направил на театралните сцени по романа "Под игото" от артистите на Столичната драматична трупа "Сълза и смях". "Доработени" от художниците А. Пиотровски, Й. Обербауер, Иван Мърквичка и Антон Митов снимките му били отпечатани като илюстрации в първото самостоятелно издание от 1894 г. И в последващи български издания, както и в редица чужди виждаме Иван Попов като Боримечката, Екатерина Златарева като Рада Госпожина и други артисти-герои от Вазовата епопея. 
Като придворен фотограф Иван Карастоянов имал привилегията да кръсти ателието си "Първо", нищо че е било само част от едноетажна сграда; таван-покривът и една от стените му били остъклени; прозорците се закривали със сложна система от пердета, за регулиране на потребната светлина с помощта на шнурове и пръти; камерата била формат 30х40 и се движела на 4 колела върху релси. Уредбата вътре - от рисувани декори до стилни мебели, саби и пушки, детски играчки, селски носии, смокинги и рединготи, папионки, бомбета и цилиндри... според клиентите и облеклото!
Димитър Анастасов Карастоянов (1856-1919) също като брат си Иван учи фотография в Белград при баща си. Ателието му "Фотографско художествено заведение" се помещавало на ул."Алабин", после на бул. "Цар Освободител" и ъгъла с ул. "6 септември". За него писателят Константин Константинов пише в спомените си "Път през годините": "В широката витрина на реномираното фотографическо ателие на Карастоянов бяха изложени портрети на софийски нотабили, генерали, красавици".
Заради прогресивните му убеждения Стамболов преследвал Димитър и го принудил 4 години да живее и работи в Пловдив. Фотографът бил в приятелски отношения с Димитър Благоев. Негова е известната снимка на Вела Благоева с дъщерите й от 1892 г. Тъй като не приел поканата на Фердинанд да прави портрети на царското семейство, временно бил въдворен и в Бачковския манастир, за "обида на величеството". Имал две момчета - Бончо и Божидар, които също се изявили като фотографи, и едно момиче.
Между снимките на Димитър Карастоянов с историческа значимост са портретите на Иван Вазов, Тодор Г. Влайков, Константин Иречек, Стоян Заимов, Тодор Минков, Васил Друмев; груповата - Иван Евстатиев Гешов, д-р Георги Янкулов, д-р Хараламби Сърмаджиев и Евлогий Пулиев; Христо Г. Данов, д-р Георги Странски. Етнографска стойност имат снимките му на селяни от различни краища на България. Негово дело е и първият албум за София и околностите й (1912).
Като военен кореспондент е запечатал не една и две картини от Балканската война. Фотоапаратът му бил с телеобектив, една рядкост за онова време. Като военен кореспондент снима първия боен полет. Тези снимки, публикувани в "Дейли мирър", "Илюстрестед Лондон нюз" и френския "Илюстрасион", са обиколили света. Признание за фотографското му майсторство са медалът за наука и изкуство (1886) и почетният диплом от Пловдивското изложение (1892).

ВНУКЪТ 
   
Бончо Димитров Карастоянов (1899-1962)  и брат му Божидар продължили традицията на рода. През 1917 г. Бончо завършил Робърт колеж в Цариград, а в 1919 - Школата за запасни офицери в София. Следвал фотохимия във Висшето училище по технически науки в Шарлотенбург - Берлин, и художествена фотография в Париж, където работи като старши оператор в едно от най-реномираните фотографски студиа - "Валери". Завърнал се в  родината през 1927 г., талантливият фотограф става член на Българския фотоклуб. Неговите фотографии намират място по страниците на европейския и световния печат.
Заедно с Антони Левиев, Георги Хрусанов и Васил Савов поставят началото на актовата фотография. На фотосеансите на голото женско тяло фотографът допускал и половинките им - съпрузите, за да няма неудобни ситуации. Снимките на дамския финес били излагани в редовните изложби на клуба от края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век. Високите постижения на Бончо Карастоянов са признати и от корифеите на най-престижния по онова време Загребски салон по художествена фотография. Ценни като историческа памет са и десетките му фотографии, запечатали мигове от победния ход на българските войски в добруджанските села и посрещането им в град Добрич след подписването на Крайовския мирен договор на 7 септември 1940 г.
Внукът от Карастояновия род бил един от първите фотографи, които правят цветни снимки на плаки "Люмиер ауто хром". Негов е и първият български "Наръчник по фотография", издаден през 1936 г. Според историка на българската фотография Петър Боев "Бончо е последният и най-талантливият от трите поколения фотографи Карастоянови".
През последните две десетилетия от живота си Бончо Карастоянов се изяви и като кинооператор, един от първомайсторите на Българската кинематография. Тук ще споменем само заглавията на документалните и игрални филми: "Сватба" (1943), "Ще дойдат нови дни" (1945), "Дългият път на цигарата" (1949), на който е и режисьор, и сценарист, "Утро над родината" (1951), "Данка" (1952), "Под игото" (1952), "Снаха" (1954), "Следите остават" (1956), "Земя" (1957), "Хитър Петър" (1960) и "Бъди щастлива, Ани!" (1961).
След смъртта му издателство "Техника" отпечата през 1965 г. записките му "Из практиката на кинооператора", ценно помагало за кинематографистите и фотографите ни.

"Да проводите откуп 3000 лири, иначе ще ме убият!"

През лятото на 1888 г. Иван Карастоянов, в качеството си на придворен фотограф, бил поканен от княз Фердинанд да отиде в Рилския манастир и да увековечи особата по време на гостуването му. Из пътя, в околностите на днешния град Рила, той и слугата му Лазар Иванов били похитени от бандата на братя Николови. В продължение на 17 дни харамиите ги държат в плен, настоявайки за откуп. Тази прелюбопитна история днес е известна на малцина. Без да описваме в подробности развръзката, ще кажем, че на процеса срещу похитителите Иван Карастоянов, като свидетел по делото пред военнополевия съд, председателстван от майор Кутинчев, свидетелствал не срещу похитителите, а в тяхна защита.
В архива на Националната библиотека "Св. Кирил и Методий" открих прощалното писмо на Иван Карастоянов до жена му, в което четем:
"Драга и любезна Райно! Не зная още до това писание дали моите нещастия ще се свършат. Ако се случи да ми е решено тука да умра по причина на съдбата, рано или късно това ще последва. Ти ще искаш, който стана причина за моето търгвание Е... (не се чете) Децата целуни, на мама ръка, а тебе - хиляди целувки. Ще повикаш брат ми и му дай работа, а той ще ти плаща."
Още по-тревожно е писмото му в телеграфен стил до капитан Петър Марков, началник на княжеския конвой, с което иска пари за освобождаването от плен.
"Рила планина 1888
Бае Марков! Искат ми да ви пиша да проводите откуп 3000 лири, в противен случай ще ме убият и то в 24 часа. Моля да отговорите. Моля отговорете по-скоро. Ив. Карастоянов
За момчето (работника ми) искат 2000 лири. Моля, потера не пращайте, защото сме загубени и двамата."
Освен тези две сърцераздирателни писма в архива се пазят още ръкописът на Иван Карастоянов "Седемнадесет дена в хайдушки ръце" и снимката му с похитителите Никола Панайотов, Дели Вельо и Тодор Николов, която сам фотографът направил.