Упованията на Симеон Пиронков

Лъчезар Каранлъков

Сред българските композитори от втората половина на ХХ век има един, който се налага със своята ненатрапчива вглъбеност, с всекидневната битова и творческа изисканост, с иронично-критичен интелект, завидна широта на художествените интереси и... на пръв поглед с неочаквано обемно, разнолико и винаги привлекателно талантливо творчество.
Името на Симеон Пиронков днес е познато на ограничен кръг от ценители на музикалното изкуство. Професионалното му наследство респектира - и с количество, и с качество на постиженията. В едно от последните си интервюта той споделя: "Аз съм много интровертен човек и смятам, че трябва да осъществя това, което на мен ми лежи на сърцето, което смятам, че от Бог ми е дадено да го направя." И още: "За мен музиката не е нещо до мен, нещо, което правя до себе си. Музиката съм аз самият. Аз се правя, аз се мачкам, аз се търся. Аз страдам и се радвам."
Пиронков съумя да отстои свое място в стремителния процес на осъвременяване на българското композиционно творчество през втората половина на ХХ век. Неведнъж е определян като най-неавангардния авангардист или като най-авангардния неавангардист. А той бе просто Симеон Пиронков, автор на три опери и на множество други съчинения.
Първата му опера - "Добрият човек от Сечуан" (1966-1969), по едноименната знаменита пиеса на Бертолт Брехт, е блестящо омузикаляване на Брехтовата драматургия, уникален случай не само в България, но и в европейски мащаб. Операта изобилства с оригинални и достъпни музикални идеи. Същевременно тя е една от първите български музикално-сценични творби, съвременна като музикален език и стил, като актуална обществена позиция. Появява се паралелно с "Антигона-43" на Любомир Пипков, с "Прикованият Прометей" на Лазар Николов, с "Боянският майстор" на Константин Илиев - все произведения, уви, енигми за днешния професионален музикант и за по-широката оперна публика. В "Сечуан" зрителят неудържимо е въвлечен в тъжно-ироничната история на проститутката Шен-те и тримата "добри" богове. Зрителят сякаш чува саркастичния глас на Брехт/Пиронков: "Никого не бих съветвал да се държи човечно, без да е взел най-големи предпазни мерки. Рискът е колосален... с чувство на облекчение въздъхнах, когато един критик написа: "човекът е добър, теленцето е вкусно". Или както в "Опера за три гроша" звучи прословутият Брехтов девиз: "Най-напред - хлябът, а след това - нравствеността." Алегоричният патос и "мекият" сарказъм бляскаво доминират и при следващите две опери - във фарсовостта на "Пъстрата птица", в лиричната комедийност на "О, моя мечта..."
Пиронков бе искрено привързан към визуалните изкуства. Автор е на голямо количество театрална и филмова музика. Приносите му са безспорни. Достатъчно е да си спомним Радичковите "Суматоха" или "Опит за летене"; "На малкия остров" на Рангел Вълчанов, "Крадецът на праскови" и "Черните ангели" на Въло Радев, "Привързаният балон" и "Голямото нощно къпане" на Бинка Желязкова, "Хан Аспарух" на Людмил Стайков, "Константин Философ" на Георги Стоянов. Десетки са анимационните, научнопопулярните и документалните филми, музикално оформени от Пиронков. Изкушавам се да обърна специално внимание на "Маргаритката" на Тодор Динов. Проф. Неделчо Милев определя тази миниатюра като "Ода на радостта на ХХ век, при цялата му безпросветна простащина и величие". И добавя: "Епичните миниатюри на Валери Петров, Тодор Динов и Симеон Пиронков отзвъняват в душата ти като сребърни камбанки... Нежни, но всевластни!"
През 1967-1968 г. Пиронков създава две възлови композиции: "Истинската апология на Сократ" (по Костас Варналис) за бас, струнни и ударни инструменти и "Реквием за един неизвестен млад човек" за 13 струнни инструмента. "Апологията" потриса с трагично-веселата си амбивалентност, чийто концентриран израз е гневният възглас на Сократ: "Лъжата, безчестието и коварството - ето духът на вашата държава!" И заключителната му реплика, след като съдиите и гражданите атиняни гузно се изнизват, за да получат заседателните си пари: "А сега кой ще ме заведе в затвора?... Къде е затворът, граждани?! Ха, ха, ха." В тази реплика сякаш е концентрирана моралната присъда и социалният протест на българската интелигенция от 60-те години на ХХ век.
И като контраст - Реквиемът. Неговата силно експресивна музика навремето се проецира върху личната трагедия на един близък на Пиронков човек, но и върху трагичната гибел на чешкия студент Ян Палах.
Четири години след бурната 1968 г. Пиронков написа един от най-красивите си, наглед "студено-отчужден" опус - "Балетна музика в памет на Игор Стравински" (гениалният руснак неотдавна бе починал в Ню Йорк), отново случай без аналог в музикалната ни култура.
Днес практически е забравена вокалната музика на композитора - двуезичните цикли "Буковски елегии" и "Две сатирични песни" (на български и немски език) по стихове на любимия му Брехт, двата цикъла ("Песни на живота" и "Песни на смъртта" на английски и български език - в превод на незабравимия Цветан Стоянов) от изключителната Емили Дикинсън, уникалният "Сатирикон" по старогръцки текстове за бас и камерен ансамбъл. За взаимоотношенията на композитора с вокалната музика покойната Антоанета Войникова преди години отбелязва, че за Пиронков словото е рацио на музиката, а тя самата е окото на композитора към небето. Въпросното рацио чувстваме и в самостоятелните литературни изяви на Пиронков. Той е автор на десетки статии по текущи актуални въпроси на музикалната ни култура. Оригинален и с много широк съдържателен обхват е авторският му сборник "По стъпалата на времето" - наниз от кратки афористични сентенции и отделни по-големи материали, които го открояват като жрец на точното, мъдро и удивително провидческо слово.
През 1984 г. Пиронков завършва своето теоретично изследване "Опит за създаване на нова нотна графика", впоследствие патентовано. Една година по-късно във Виена той е удостоен с международната награда "Готфрид фон Хердер" за целокупното си творчество.
От 1994 г. нататък Пиронков бе председател на основаното от неговия колега Георги Тутев Дружество за нова музика в България (българска секция на Международното дружество за съвременна музика - ISCM), на фондация "Международен конкурс за млади оперни певци "Борис Христов" и директор на ежегодния Международен фестивал за съвременна музика "Musica Nova - Sofia".
...Мони Пиронков почина на 25 януари 2000 г. Естетът Пиронков ни остави един основен завет: "Непроменяемостта на духовното цивилизова човечеството." В последната му творба "Ентрата и Псалом 24" хорът вещае: "Неговата душа ще пребъде в добро, и неговото семе ще наследи земята."
Да вярваме в това упование!