Децата - юнаци на фолклора

Иван Серафимов

1.
Представете си едно току-що поникнало зрънце жито, едва подало зелените си листа от земята, толкова мъничко, толкова крехко и слабо, а хванало в ръката си тежък боздуган и се сражава с триглави лами, змейове. Хвърля огън от ноздрите си ламята, всичко наоколо изпепелява, а зрънцето юначе се бие с нея, без да му трепне сърцето, без да затвори дори очи от страх.
Сигурен съм, че не можете да си представите такава битка, сигурен съм, че не можете да повярвате в нея. Но в паметта на нашия народ има отглас от такова сражение, безброй песни има за едно такова зрънце юначе. Само че то не е зрънце, а дете. Току-що родено, на няколко дена или на няколко години само. Наричат го с различни имена - Дете Дукатниче, Дете Голомеше, Секула Детенце. Казват, че неговата майка девет години се мъчила с него, девет години го носила в утробата си, а още щом се родило, то проходило, проговорило и се захванало с люти битки като най-големите и най-страшни юнаци.
Другарувало е с юнаците, но понякога и тях побеждавало, биело се с Черен арап, на когато долната устна на гърдите бие, горната удря в челото, главата му била колкото два тъпана, очите му като паници, а устата му колкото малка врата. Но детето юначе го победило, че и девет буки отсякло, като замахнало със сабята си. С лами и хали се биело и ги побеждавало!

2.
Както земята приспива и храни с дъждовете и ласките, с нежността и топлината си житното зърно, така и майката на детето юнак го къпе вечер след игра, повива го в пелени и го приспива. Като всички деца, то отива на училище, играе с децата.
Никой не може да каже истинско или измислено е такова детство, имало ли е или е нямало такова дете, едва родено вече и тръгвало лами да побеждава, хали и вихрушки. Има ли или няма житно зрънце, което и най-голямата буря не може да изтръгне от земята, макар че току-що е поникнало, току-що е показало зелените си листа над земята. Какъвто и вятър да вее, каквито и вихри да се въртят над земята, не могат да го премахнат, да го изтръгнат от почвата. Ето защо аз вярвам толкова силно, че е имало юначе, което макар че едва е проходило, едва проговорило, може с най-страшната сила да се пребори. Не е ли паметта на народа като земята, която може да даде сила на всичко? И да опази в себе си всяко стръкче, всяка тревичка.
Не ми ли вярвате? Дори, когато Крали Марко попитал звездите в небето има ли по-голям юнак от него, те му казали, че Дете Дукатниче е по-юначно от него и дважди, и трижди. Попитайте и вие звездите, попитайте житните зрънца в пръстта, вслушайте се в шепота на нежните зелени стръкове наесен...

3.
А децата юначета са побратими и най-личните юнаци, дори на две да ги пререже сабята на врага, те пак ще намерят сили да го преборят, да повярват, че са по-силни, по-добри, по-справедливи, дори да загинат заедно с врага си. Както зрънцето, за което ви разказвах. Дори и да го пресече сабята в пръстта, то пак ще поникне, пак ще се роди в незнаен ден, в незнаен час...
И ето тръгнал Крали Марко да премери силата си с Дете Дукатинче. А детето юначе, нали е дете, не познавало подлостта, лъжата, измамата. Хвърлил Марко камък, летял той три дни и накрая паднал. Грабнало го Дете Дукатниче, хвърлило го, камъкът летял цяла неделя.
Изплашил се Марко и решил да станат побратими. Оседлали конете и тръгнали през планини и полета. Напред язди Дете Дукатниче, Марко - зад него. Крали Марко искал с хитрост да победи детето, мислил, умувал, па замахнал със сабята и го прерязал на две. И тъй бързо замахнал, че дори не усетило детето. Само го проболо нещо в сърцето, помолил побратима си да потърсят извор, да пие вода, да му мине болката.
Спрели конете пред извора и като понечило Дете Дукатниче да слезе от коня, станало на две половини тялото му. Девет сърца имало детето, в десетата - усойница. Тя клъвнала Марко и тъй загинал той от своята подлост...

4.
В друга песен детето не могло да си отмъсти, но проклело юнака никой гроба му да не знае. А то е страшно проклятие - всяка нива, всяка шепа земя, всяка планина, хълм, могила да са гроб на юнашката сила. Само песните за нея нямат край, както са безброй житните семена, звездите.
Богдан добър юнак, Дете Дукатинче и Крали Марко били трима побратими. Решили да ходят по пусти пустини, по сухи планини три недели време, където няма вода за пиене, който изтрае толкова време, той ще ходи с дружината да се бие. Така ги зарекъл Марко Кралевити. Но Дете Дукатинче и тук показало силата си и рекло, че може да ходи шест недели време...
Тръгнали по далечни земи, край северни морета, където човек не бил стъпвал. Припнало напред тригодишното конче на детето. Все по-мрачен ставал Кралевити Марко. Чудел се как да погуби детето, което по-юнак било от него. Ожаднявал Марко, пресъхвали устните му, а детето не се сещало за вода.
Попитал Марко своя верен кон какво да направи, а той такъв съвет му дал. Ще се препъне конят, ще се разкриви на четирите си крака, ще изостане Марко и когато Дете Дукатинче мине край него, ще го разсече със сабята си. Така и сторили. Замахнал юнакът с такава сила, че прерязала сабята тялото на детето, но то дори не усетило.
Още повече се изплашил Кралевити Марко. Запристъпвал още по-бързо конят му, процвилил изплашен от невероятното чудо.
Събрал всичките сили, които имал в себе си страшният юнак и казал на детето: "Хайде да пришпорим конете си, да видим кой кон е по-бърз!"

5.
Похвалило го детето, възхитило се от мерака му, след като толкова са скитали през северната пустош, да се надпреварват конете им, но болката вече пронизала сърцето му. Дали била болката от острието на сабята или от подлостта на юнака, никой не може да каже... Усетил Марко, че детето загубва силата си и започнал да го упреква: "Ходихме по пусти пустини, по снегове и по ледове, снежна вода пихме, да пуснем конете на воля, да се постоплят от бяг!"
Разиграли се конете, зацвилили, забили копита в земята, изправили се на задните си крака, огън и пламък изскачал от ноздрите им. Не издържал Крали Марко, провикнал се: "Бягай, Марко доколкото можеш, аз погубих Дете Дукатниче!"
Понесъл се и конят на детето, паднало чак сега детето, разрязано на две от сабята и продумало: "Ако знаех, че ще ме погубиш, Марко, щях с душа да те уморя!" А това сигурно значи, че с добротата и справедливостта си е щяло да го погуби детето, с диханието си, както житното зрънце е по-силно и по-могъщо от една цяла планета. Защото може открай до край пепелища да се стелят по земята, да изгори до корен всичко, но все едно зрънце ще скрие в утробата си земята, ще й вземе то силата, в незнаен ден, в незнаен час ще покълне, ще се роди. Както жената, която девет години се е мъчила със своята рожба и накрая родила детето, което щом се родило, проходило, проговорило и люти битки захванало. И проклело юнака да не знае никой гроба му, както никой не знае гроба на житото, на семената...
Представете си едно току-що поникнало зрънце, едва подало зелените си листа от земята, толкова мъничко, толкова крехко и слабо, а хванало в ръката си тежък боздуган и се сражава с триглави лами и змейове. Хвърля огън от ноздрите си ламята, всичко наоколо изпепелява, а зрънцето юначе се бие с нея, без да му трепне сърцето, без да затвори очи от страх!