19 Ноември 2018понеделник14:29 ч.

ново:

БСП няма да се регистрира в парламента. Настоява за предсрочни избори. Очаквайте подробности БСП няма да се регистрира в парламента. Настоява за предсрочни избори. Очаквайте подробности

Родословно дърво

...а най-благородни бяха Берберовци!

Как дядо ми Иван помогна на бедния Георги Цъков да си построи къща само за една лира и други истории от 1720 г. та до днес

/ брой: 181

visibility 888

Кръстю Берберов

Българите се смятат за големи патриоти, но поради ред причини родовата памет на мнозина от нас е твърде бледа. Направете малък експеримент в кръга на вашите познати и ще откриете, че те не знаят имената на своите четири прабаби и четирима прадядовци!
Аз съм един от малцината, които все още могат да назоват прадедите си благодарение на моите лели и най-вече на моята братовчедка Денка Колева-Берберова. В продължение на доста години кака Денка упорито събираше данни, сглобяваше сагата на Берберовския род и я вплиташе в историята на малкотърновския край. И накрая излезе книгата "Веднъж българско да стане" (1997), описваща Преображенското въстание и заедно с това и историята на нашия род и на мнозина хора от този край, получил свободата си едва през 1913 г.
Не са много фамилиите, които имат такава написана история. В книгата няма измислени герои и събития. Всичко е достоверно.


...Коледата на 1876 г. Прадядо ми Димитър държи в ръцете си една голяма синия (бакърена чиния). На нея има 4 гръцки букви, цифрата 1752 и две нарисувани перуники. Сега чинията се намира в Историческия музей на Малко Търново, предадена от Надежда Берберова.
- Това е нашата родова светиня - казва прадядо Димитър. - Тежи 4,5 кила. Подарена е преди 125 години като сватбен подарък на един наш най-прадядо - Георги, и жена му Калица, които са живеели в Гъктепе (с. Звездец). Неговият син Димитър станал берберин и всички му викали Митьо Берберчето. Жена му се казвала Елена. И така Георги предал синията на Димитър и Елена. Те - на Георги и Мара, сетне - на Димитър и Ерина, после на Георги и Калица и сега е при нас - Димитър и Стана. Ние ще я предадем на Иван (моят дядо).
От този коледен разказ може да се предположи, че най-първият известен наш родоначалник - Георги, е роден около 1720 г. Изброяването на собствениците на синията дава възможност да се изгради основата на родословното дърво на Берберовския род, който включва повече от 150 души.
После дядо Димитър разказва на децата как са се преселили в Малко Търново, бягайки от турските насилия и грабежи. Започнали да правят в гъстата гора ниски къщи от дърво и камъни. Скоро махала Кукузела станала квартал на Малко Търново. Всички Берберовци освен да бръснат, са можели и да вадят зъби. Тогава това е било единственото "зъболечение". Били са инициативни. Отваряли са кръчми, бакалници, строили воденици и тепавици, правели тухли, произвеждали дървени въглища, имали малки мандри.
Дядо ми Иван е знаел турски, гръцки и малко френски. Той е пътувал до Одрин, Лозенград, Цариград, Родосто. Търгувал е с кашкавал, дървени въглища и дрянови сопи. Тогава нито един мъж не се е движел без тояга, за да се брани от животни и лоши хора. Той повтаря съдбата на баща си и не живее дълго, оставяйки седем деца сираци.
Родителите на дядо Иван почиват рано и той става глава на семейството едва на 21 години. Дядо Иван е изключително трудолюбив. Бил е известен с пословичната си честност. Това му помага да преодолява всички трудности. Кръчмата му е още бакалница и бръснарница.
Когато започва да строи двукатната си къща, повечето от майсторите му работят срещу получаване на продукти от дюкяна. Най-много в строежа му помагал бедният Георги Цъков, който мечтаел също да си построи къща, но притежавал само една златна лира. Дядо ми обещал да му помогне, а Георги - да отработи с труд дълга си. И мечтата му се сбъднала. Малката къща от дърво и камъни била построена от майсторите за месец. И дълго след това в градчето се говорело как Иван Берберов помогнал на Цъков да си построи къща само за една лира...
Поколението на дядо ми е взело дейно участие в подготовката на Преображенското въстание. Той е бил член на комитета, организирал въстанието. След поражението повечето от членовете на комитета бягат в Българско, а турците откриват списъка на комитите и арестуват всички, които са останали в Малко Търново. Като ръководител дядо е осъден на 7 години затвор, но е пуснат след година и осем месеца.
Преди това, веднага след разгрома, нашето семейство бяга с почти всички търновци в България. С голям труд откриват една запустяла къща, която се е нуждаела от ремонт, за да приюти голямото семейство. Нямали са нито пари, нито инструменти и пирони, за да постегнат къщата. За късмет се появява един стар циганин - калайджия от катун, разположен край селото. Като разбрал, че дядо Иван е бръснар и може да вади и зъби, циганинът веднага го завел в катуна, за да извади болния зъб на жена му. И Иван Берберов започва да бръсне и вади болни зъби, а циганите му кърпят и калайдисват намерените стари съдове, правят му пирони и му помагат в ремонта на къщата.
Една нощ по време на Балканската война турците, живеещи в Малко Търново, внезапно напускат градчето, оставяйки цялото си имущество. Малкотърновските общинари решават то да се опакова в номерирани денкове, които да се складират в джамията, пред която слагат войнишки пост за охрана. Когато след десет месеца избягалите турски семейства се завръщат в градчето, те са много изненадани, че всичката им покъщнина е запазена. Това спасява града от погромите, които извършват турците във всички села наоколо.
През есента на 1913 г., когато е трябвало да се определи новата граница с Турция, започват пазарлъци откъде точно да мине граничната бразда. Преговорите се водят в дюкяна на Иван Берберов. От турска страна главен преговарящ е Осман бей, добре известен със своята подкупност. Явили се някакви наследници на Гаази Михаил, които искали да им се заплатят 1000 златни лири за южните склонове на Странджа. Там е т.нар. бозалък - място, на което не се задържа сняг и овцете могат да пасат през цялата зима. Малкотърновските чорбаджии отказват да платят. Напразно Иван Берберов се опитва да ги склони да заплатят тази сума. И в резултат границата минава покрай градчето и бозалъкът остава в Турско. Овцете няма къде да пасат през зимата и постепенно намаляват. Оказва се, че те са били в основата на местното стопанство. Градчето запада. Малкотърновци се пръскат из цялата страна. 
Баба Калица била само на 15 години, когато тя и двамата й по-големи братя остават сираци. Освен домакинската работа тя поема и много от задълженията в кръчмата, бакалницата и на полето. Тя рядко успява да излезе на хорото, но е забелязана от един от най-личните ергени в Малко Търново - Иван Ефтимов. Калица също го харесва и на един филек (пролетен празник преди Великден) той я целунал и хванал за ръка. Видяла ги леля й Еринка и се възмутила. Тогава Иван заявил, че те са се сгодили(!?). Всички наоколо започнали да ръкопляскат, одобрявайки импровизирания годеж.
Всичко вървяло добре въпреки намеците, че Иван има слабост към алкохола. И това се потвърдило. На едно официално гостуване у богати роднини Иван се напил и започнал да се държи скандално. Случилото се станало известно в целия град.
И Калица решила да върне годежа. Това не било лесно. Нужно било да има разрешение от Общинския църковен съвет. Делото се протакало две години. Момичето било непреклонно, заявявайки, че ще стане монахиня, без да ходи в манастир и ще помага на всички болни и бедни. Облечена цялата в черно, тя до края на живота си изпълнява своя обет.
Баба Калица е особено дейна в подготовката на Преображенското въстание, като става куриер на местния комитет.
През Балканската война тя е самарянка и заминава доброволно на фронта. Получава орден за храброст най-вече за грижите й за болните от холера. Трудно е да си представим как е помагала на заразените, без да разполага и с най-елементарни лекарства. Единственото "лекарство" била водата. Болните трябвало да пият големи количества вода, която след това се изхвърляла от тялото. Нямало е достатъчно полеви болници, болните лежали под открито небе или в импровизирани навеси. Не е имало течаща вода за пиене и къпане, но Бог опазил баба Калица и тя се връща жива и здрава от фронта.
След войната братята й записват децата си да учат в Бургас. Леля им Калица заминава с тях в големия град и се грижи за петте си племенника до завършване на средното им образование.
Двете ми лели - Станка и Тодорка, са завършили Одринската гимназия. Живеели в пансион. Те са преживели обсадата на Одрин. Разказваха, че не са се страхували от обстрел, защото българската артилерия стреляла само по турските квартали. От време на време ги извеждали на разходка из града под строй и с униформите, които имали. Обсадата се чувствала най-вече в липсата на сол, сапун и хранителни продукти. Срещу пансиона били тенис кортовете на дипломатите от консулствата и често те играели тенис.
Лелите ми станаха учителки. Владееха добре френски.
По-малката ми леля, която е кръстена на баба Калица, до голяма степен повтаря нейната съдба. С голяма любов се жени за мъж, който е болен от туберкулоза. От тази болест почива невръстната им дъщеричка, а не след дълго - и бащата. Леля ми Каличка също се разболява, но оздравява. Следвайки примера на своята кръстница, тя се посвещава на благотворителност. Осиновява и отглежда двама свои племенници, също болни от туберкулоза.
Беше учителка, но винаги се занимаваше с благотворителност. И съвсем естествено стана директорка на Бургаското сиропиталище.
Благодарение на нея кандидатствах, явих се на конкурсен изпит и бях приет за студент в Софийския университет. Докато си намеря квартира, живях няколко месеца у леля си. Друг наш братовчед живя при нея през цялото си студентство. Леля Каличка поддържаше връзка с всички от Берберовския род. Почти всяка година си купуваше обиколен жп билет и обикаляше роднините в цяла България и най-вече в Малко Търново.
Най-големият от чичовците ми - Димитър, изчезнал безследно като войник през войната през 1918 г.
Вторият по старшинство брат - Димо, малко преди да завърши Търговската гимназия в Бургас, е мобилизиран през 1915 г. Бедната България не може да облече новобранците. Затова леля Калица прекроява една своя рокля и му дава старите си обувки на нисък ток. Чичо ми има късмет да бъде командирован в Свищов. Разрешават му да се яви на зрелостни изпити в знаменитото Търговско училище. В дипломата му написали "ученик-войник".
През 1916 г. във войската организират първия шофьорски курс в България и чичо Димо е един от 30-те избраници. В курса е записан и княз Борис, който станал първенец на курса. Чичо получава книжка с номер 3 като трети по успех. Първите военни шофьори, качени на току-що получените от Германия военни камиони "Бенцгагенаум" и "Бенцмерцедес", трябвало да преминат в церемониален марш пред Двореца. Колелата им били изцяло железни и за да не се плъзгат и да не повредят новите жълти павета, се наложило да постелят войнишки одеала по протежение на бул. "Цар Освободител".
В края на войната чичо Димо се разболява от холера. Една стара жена го намерила в безпомощно състояние и го спасила, давайки му да изпие цял един бакър с шира (гроздов сок).
Единствен от рода само Димо Берберов остава до края на живота си в Малко Търново. Успява да организира овчарска кооперация "Градище" с останалите в района овчари. Правят кашкавал, който се продава в цялата страна. Страстта му към автомобилите остана и той имаше първата лека кола в градчето - "Форд". Синът му Иван и внукът му Димо превърнаха тази страст в професия. Двамата са шофьори и живеят в София.
Чичо Димо почина през 1960 г. и е последният от рода, който е погребан в "Църничките", гробището, където са погребани нашите предшественици.
Най-малкият в семейството на Иван Берберов е Борис (1910). Той е завършил Дърводелското училище в Сливен, където се подготвяха майстори-резбари. Красивата табла за игра с инициалите на моя баща още се пази у нас. Семейството на брат ми и досега ползва ореховата спалня-комплект, която всъщност е била дипломната работа на чичо ми.
Чичо ми беше и най-едрият в семейството. Гордееше се, че е бил матрос на легендарния миноносец "Дръзки". След казармата той работи в германската фирма "Сименс", която започнала електрификацията на Бургас. Бързо научава немски и навлиза в електротехниката и немците го харесват и го правят представител на фирмата в София. Предоставят му магазин в центъра на столицата. След войната беше известно време служител в "Електроимпекс".
Баща ми Георги (1902) беше агроном в Околийското агрономство, а после главен агроном в Машино-тракторната станция в Сливен. Беше и първият главен  специалист-винар в новообразувания "Винпром" - Сливен. Пенсионира се рано поради заболяване, но не преставаше да си намира най-различни занимания. Беше съдебен заседател, касиер на читалището, оценител в ДЗИ, преподавател в гимназията, където в СИП (свободно избираем предмет) учениците бяха избрали "Винарство". В бедните следвоенни години проблем беше храната и той винаги щом получеше дребното си възнаграждение, веднага купуваше нещо за ядене.
Една вечер, прибирайки се късно, включих лампата в кухнята и изтръпнах! От кухненската маса ме гледаха облещени три кравешки глави! Баща ми решил да обере месото и добавяйки малко свинско, да направи суджук. Възмутено и необмислено заявих, че няма да вкуся такъв "деликатес". Резултатът от тази инициатива се вижда на приложената снимка. Имахме лозе и татко правеше вино и ракия.
Отношенията между тримата братя и трите сестри в поколението преди нас наистина бяха сърдечни, искрени и безкористни. Не си спомням между тях да е имало някакви претенции за наследство, каквито обикновено има в много семейства. Останали рано без баща, имайки примера и помощта на всеотдайната си леля Калица, децата на Иван Берберов взаимно си помагат да завършат образованието си. Имаха братски връзки помежду си до края на живота си.
Чичо Димо единствен от "осмото коляно" на рода остана в Малко Търново и поддържаше имотите, останали от дядо Иван. През 1958 г. ГНС - Малко Търново, му изплатил нива, която се намирала в чертите на града. Чичо веднага разделил по равно парите и с получения дял татко купи на мен и на брат ми по един часовник за спомен от дядо Иван.
Братовчедката Денка, събирайки материали за книгата си "Веднъж българско да стане", разговаряла със столетника дядо Янко Порфиров. Той й казал:
"В Малко Търново най-богати бяха Дяковци, най-сръчни и работни - Порфировци, а най-благородни - Берберовци."
За мен това е най-високата оценка, която може да получи един род.



Дядо ми Иван Димов Берберов - седмо коляно от рода

Семейството на Иван Берберов. Младата жена в черно, вдясно, е сестрата на дядо - Калица, която се занимавала с благотворителност и била самарянка

Семейството на чичо Димо на пикник в Странджа с приятели - 1930 г. Горе вляво се вижда леката кола "Форд" (сн.3)

Майка ми Катя и баща ми Георги на гости (сватбено пътешествие) при роднините в Малко Търново - 1933 г.

Най-големият брат на баща ми - Димитър, безследно изчезнал в края на войната - 1918 г.

Най-малкият брат на баща ми - Борис, като матрос на легендарния миноносец "Дръзки" - 1931 г.

Баща ми Георги има основание да е щастлив
           

22 млн. лева повече в бюджета на София за чистота

автор:Дума

visibility 0

Миньор загина в рудник в Мадан

автор:Дума

visibility 31

Пожар край Околовръстното в София

автор:Дума

visibility 101

60% от пътната мрежа влиза в тол таксите

автор:Дума

visibility 63

Въглища и дърва вече с опаковки и етикети

автор:Дума

visibility 215

/ брой: 224

България е в топ 5 на страните с най-висока инфлация в ЕС

автор:Дума

visibility 150

/ брой: 224

Пускат в продажба е-винетките от 17 декември

автор:Дума

visibility 124

/ брой: 224

Борисов иска 20% от гръцкия терминал за газ

автор:Дума

visibility 165

/ брой: 224

Съветът на ЕС подкрепи споразумението за Брекзит

автор:Дума

visibility 0

Пациентите мрат, министърът вика: По стандарт е!

автор:Аида Паникян

visibility 841

/ брой: 224

С бюджет 2019 кабинетът нарушава Конституцията

автор:Велиана Христова

visibility 244

/ брой: 224

И докога ще продължава това чудо?

автор:Петра Ташева

visibility 245

/ брой: 224

Думи за Велко Вълканов

автор:Методи Георгиев

visibility 295

/ брой: 224