19 Ноември 2018понеделник14:31 ч.

ново:

БСП няма да се регистрира в парламента. Настоява за предсрочни избори. Очаквайте подробности БСП няма да се регистрира в парламента. Настоява за предсрочни избори. Очаквайте подробности

Панко Анчев на 70 години

Историк на идеите и философ на историята

Той има зад себе си солидно творческо дело, изразено в повече от двадесет книги, и авторитетно присъствие в днешния литературен живот

/ брой: 76

visibility 661

Проф. Симеон ЯНЕВ

Панко Анчев е роден на 25 март 1946 г. във Варна. Завършил е Варненската френска гимназия и българска филология във ВТУ "Св.св. Кирил и Методий". Работил е като журналист в Радио Варна (1972 - 1973), а от 1973 до 1990 като редактор, зав. редакция, главен редактор и директор на Книгоиздателство "Георги Бакалов" - Варна. До 1996 е директор на РТВЦ - Варна. Развива активна литературно-публицистична и литературно-критическа дейност, която започва през 70-те години, изразена в стотици публикации в литературния и периодичния печат и е отбрана в три литературно-критически книги: "Творци на словото" (1982), "Човекът в словото" (1986) и "Съвестта на думите" (1989). През 90-те години възражда и продължава да издава досега литературно-публицистичното списание "Простори".
От началото на новия век се отдава на научно-литературна и публицистична дейност, изразена в книги върху българската литературна история от Възраждането до днес. По-важните измежду тях са:
 "Въведение във философията на българската литературна история" (2001), "Философия на литературната история" (2004), "Разумът н българската история" (2005), поредицата му книги "Непрочетеният Иван Хаджийски (2012), "Непрочетеният Цветан Стоянов" (2013), "Непрочетеният Тончо Жечев" (2015) и особено книгата му "Българският свят. Историята на националната литература като история на националния свят" (2014) и последната засега "Грозната муза. Идеи, личности и мотиви в българското литературознание от ХХ век" (2015).
    Панко Анчев е член на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център. Той е доктор хонорис кауза на Московския литературен институт "Максим Горки".
Носител е на националната награда за литературна критика на името на Атанас Далчев.


Панко Анчев започва творческия си път в началото на 80-те години на миналия век и принадлежи към станалата известна в историята на литературата ни като първа вълна поети, белетристи и критици - възпитаници на младия тогава Великотърновски университет. Неговото име е вплетено сред имената на Калина Ковачева, Борис Христов, Паруш Парушев, Таньо Клисуров, Марин Георгиев, Радослав Игнатов, като единствен критик сред тях.
Дебютът на Панко Анчев като всеки критически дебют закъснява с години спрямо белетристите и поетите. Той полага началото на литературното си присъствие с критически сборник от статии и портрети под заглавие "Творци и слово" (1982), за да  продължи с  "Човекът в словото" (1986) и "Съвестта на думите" (1989). Тези книги го утвърдиха в челото на тогавашната нова критическа смяна, оказала се впоследствие и последна в предпреходния период. Но всички тези поети, белетристи и малцината критици, едвам очертали творческата си физиономия, бяха орисани да преживеят едно трудно десетилетие на естетическо преустройство, в хода на което едни бързо влязоха в ролята на  реформатори, докато други преживяваха  промяната като собствен катарзис. Анчев безусловно принадлежи към групата на последните. Първата си книга "Въведение във философията на българската литературна история", която издава в края на  десетилетното си мълчание, той започва с едно съкровено признание: "...личното ми преживяване (на историята - б.а.) положи едно начало, даде тласък на нещо, което твърде дълго съм обмислял и анализирал". Както по-нататък сам пояснява, това са "продължителни натрупвания и множество усилия", чиято цена е преосмислянето на цялата литературна история от Възраждането до днешния ден, за да се преоткрие собственият смисъл на литературния процес в иманентната му обвързаност с обществените идеи.
След тая продължителна преподготовка в разширения поток на литературната информация Панко Анчев се завърна в литературната наука с ерудицията на историк на идеите и философ на историята, какъвто остро липсваше в пороя на софистичния език, залял цялото медийно и литературно пространство след 1989 година. Важна роля за успешното му присъствие в новата литературна ситуация има неговата отвореност, но и критичност към идеите и подходите на модерността и постмодерността. 
Панко Анчев не възприе апофатичния език на софистично преплитащите се смисли, на хунвейбинското преосмисляне на миналото с атаките срещу традицията, митовете и цялата ни история изобщо в името на някаква нова цивилизованост, изцяло пренесена отвън и представяна като панацея на модерността, на успешността, на смислеността на самото човешко съществуване. На терена на литературната история той се държи като наследник на критици и литературни историци от типа на Тончо Жечев, Цветан Стоянов, Кръстьо Куюмджиев, и съвсем неслучайно те са между най-често цитираните в работите му, а на някои от тях са посветени и отделни книги. Историческата заслуга на тези критици се състои в това, че с цената на десетилетни усилия в жестоки дискусии те успяха да извоюват непрекъсваемостта на българската литературна традиция пред практиката да се чете историята през тесните очила на грубия социологизъм, непрекъснато отстъпващ и непрекъснато жив в съсловно-класовите си  критерии. Тази свързаност, четена като взаимозависимост между общество и литература, е основополагаща и за Панко Анчев във всичките му трудове и ако тя очевидно посочва сродността си с много предходни подходи към българската литература, конкретиката на изследванията свидетелства достатъчно различия, подсказани пак от обществените процеси.
Неговият прочит на литературното наследство се базира както върху необходимостта да се разграничи политическото от естетическото в иманентостта му, така и от неотменността на специфично националното като същински образ на различността. Най-сполучливо това е постигнато в книгата му "Българският свят. Историята на националната литература като история на националния свят". Тази книга е изградена върху оригинален модел за българската литературна история, предложен и разработен теоретично 10-15 години по-рано във "Въведение във философията на българската литературна история" (2001) и доразработен във "Философия на литературната история" (2004). Той се фундира върху понятията "литературен процес" и "литературен живот" и успоредното историзиране на определящите социални и естетически идеи.
 Самият модел на процесуалността е представен в две крайно обобщени в смисъла си на социално-естетически доминации понятия, а именно: "цикъл на социално колективистични" и "цикъл на подчертано индивидуалистични" доминации, отграничаващо-свързващи се в синкретичния "цикъл на т.нар. междинно време". Знаем, че не съществува идеален модел за история на едно изкуство. Но също така приемаме, че има повече работещи и по-малко работещи модели на историята.
 В поредица от книги Анчев увърждава един свой формално-жанров подход - вариативността. Когато анализира определен автор или книга, той не се обвързва да определя жанрово критическия си текст. Неговият текст най-широко се самоопределя като вариации, които могат да приемат чертите на есе, очерк, но балансирани със строго аналитични наблюдения могат да зазвучат и като статия, без нещо да пречи тя да си присвои белези на проблемна студия. Ако не бяха толкова емотивно наситени и така откровено авторефлексивни, бих извел жанровостта на Панко Анчев от традицията на двамата Райнови - Николай и Богомил, с тяхната свободна асоциативност и студена рационалност, но поне що се отнася до свободата на интерпретацията, те несъмнено са родствени. Вариативността преди всичко е свобода на асоциацията, тръгнала от чуждия текст и извеждаща собствена визия.
След книгите, формулиращи концептуалните му принципи за историята, Анчев продължи с една впечатляваща поредица, посветена на класически и съвременни автори. Достатъчно е да се споменат само имената на Тончо Жечев, Цветан Стоянов, социолога Иван Хаджийски, Антон Дончев, за да се очертае мащабът на това начинание. Ако изключим колективните проекти на специализирани институции, никой по-мащабно в последните 25 години не се е занимавал така проникновено с критиката на 60-те и 70-те години, още повече, че темата е предмет на интереса на Анчев и в други негови книги. Оценките му за литературния живот по време на социализма се определят от едно съзнание за динамика на процесите, което ги прави значително по-точни както от ония, които налагат носталгиците, така и от онези, които произтичат от новополитически съображения.
Работите на Анчев открояват едно безспорно негово качество: той мисли  образно-синтетично и това проличава съвсем конкретно в многобройните негови запомнящи се зарисовки, пръснати в различни книги и често прерастващи от миниатюрно есе до разгънати авторски литературни портрети. Така например от великолепното есе за Цветан Стоянов в книга от 2001 г. се стига до отделна книга за него (2013), както и до много плътни синтези в последната му работа, посветена на българското литературознание (2015). По същия начин многобройните позовавания и характеристики в теоретични текстове върху Тончо Жечев и Иван Хаджийски завършват в отделни книги за тях.
Най-общо - във вече немалкото си книги Панко Анчев очертава профил на изследовател, анализиращ етоса в българския случай в движението от колективното към индивидуалното съзнание, в стадиите на разпад и ново съграждане. Отличителна в неговите работи е настойчивостта, с която всяко изследване на миналото неизменно води към аналогии със съвременността, преливайки така историчността в актуалност.
Панко Анчев е изключение в битийната практика на съвременния литературовед. Той никога не е бил университетски преподавател или институтски литератор. Неговият път в критиката и литературната наука е път през издателствата и редакциите, т.е. през прагматиката на самата литература, през нейния производствен процес. Като издател той има големи заслуги в откриването и налагането на култови днес имена в българската литература. Когато никой не се решаваше да публикува първите книги на Борис Христов и Петя Дубарова, Панко Анчев пое този риск, за да ги четем днес като част от класиката на вчерашния ден. В някогашното варненско издателство "Георги Бакалов" той създаде специална библиотека за млади автори, в която направиха своите дебюти достойни творци на българската литература.
 В днешно време нему принадлежи още една историческа заслуга. Панко Анчев е измежду малцината, ако не и единствен български литератор, който днес продължава да следи отблизо руския литературен живот и сътрудничи в руски литературни издания.
Невероятно работоспособен, богат с едно своеобразно чувство за хумор и способност да открива значимото в литературния делник, Панко Анчев посреща бодър седемдесетгодишнината си, вдаден в следващата си книга.
    Защото това е неговата съкровена, делнична мисия в литературата.
 

22 млн. лева повече в бюджета на София за чистота

автор:Дума

visibility 0

Миньор загина в рудник в Мадан

автор:Дума

visibility 31

Пожар край Околовръстното в София

автор:Дума

visibility 101

60% от пътната мрежа влиза в тол таксите

автор:Дума

visibility 63

Въглища и дърва вече с опаковки и етикети

автор:Дума

visibility 215

/ брой: 224

България е в топ 5 на страните с най-висока инфлация в ЕС

автор:Дума

visibility 150

/ брой: 224

Пускат в продажба е-винетките от 17 декември

автор:Дума

visibility 124

/ брой: 224

Борисов иска 20% от гръцкия терминал за газ

автор:Дума

visibility 165

/ брой: 224

Съветът на ЕС подкрепи споразумението за Брекзит

автор:Дума

visibility 0

Пациентите мрат, министърът вика: По стандарт е!

автор:Аида Паникян

visibility 841

/ брой: 224

С бюджет 2019 кабинетът нарушава Конституцията

автор:Велиана Христова

visibility 244

/ брой: 224

И докога ще продължава това чудо?

автор:Петра Ташева

visibility 245

/ брой: 224

Думи за Велко Вълканов

автор:Методи Георгиев

visibility 295

/ брой: 224