07 Юни 2020неделя10:30 ч.

Интервю

Проф. Илия Тодев:

Митове, равни на неоосманизъм

Съзнателно разкрасяват бившата Османска империя с нескриваното намерение тя да бъде възстановена отново, казва директорът на Института за исторически изследвания при БАН

/ брой: 144

visibility 1309

Елена Алекова

Илия Тодев е завършил история в СУ, доктор на историческите науки, професор от 2005 г. Работил е в Окръжния исторически музей в Бургас и от 1982 г. - в Института за исторически изследвания в БАН, чийто директор е в момента. Специалист е в по църковна история, по нова история и по българското Възраждане. Специализирал е в Русия, Великобритания и Франция.


"Историята е наука за бъдещето"


- Какво е историята - наука, условно казано, на фактите или наука на интерпретациите?
- Това е сложен философско-исторически въпрос. Делението на факти и интерпретации е до голяма степен условно. Би могло да се каже, че фактите са интерпретации, по които не се спори. Защото в процеса на познание на историка нищо - от най-софистицираната панорама до най-елементарната дата или събитие - не се дава в готов вид, всичко е плод на някаква обработка. Някой би казал, че такова определение прави от историята царство на субективизма. Всъщност голямата суета на историка е не да придава истинност на представите си за миналото, а да търси истини в миналото. Допълнителна гаранция за обективност е и това, че той не работи сам, а в колегия, където взаимният контрол е правило. Наличието на "факти", т.е. на консенсусни тълкувания на извори, показва, че историята може да бъде наука.
- Историкът днес е изправен пред много предизвикателства, свързани с новото пренаписване на историята. Вие лично, като директор на Института за исторически изследвания при БАН, а и като човек, роден в Батак, се сблъскахте с предизвикателството "МИТЪТ БАТАК". Мит или история е случилото се в Батак по време на Априлското въстание от 1876 г.?
- За съжаление, случилото се в Батак по време на Априлското въстание от 1876 г. е безспорен исторически факт. Има толкова сериозни чужди свидетелства за това, че ако определим "Батак 1876" като мит, аз не знам какво ще имаме право да наречем история. Не можем нито софистично да отричаме Баташкото клане, нито да го забравим - не само от почит към жертвите и заради страх от рецидиви, но и от желание да знаем как и защо на хората се случват трагедии. Трябва да го помним - на неговия 17 май. Със 17 май не се празнува клане над българите, а победа на воля за свобода над робски рефлекси. Със 17 май се помнят и тачат жертвите, с които е извоювана съвременната българска държавност. 17 май не е сам; той е неразделна част от триадата бунт-страдание-освобождение, с която ние, българите, напускаме небитието на робството, за да се върнем в историческия живот - също както Кръстният път и Лобното място са част от триадата Цветница-Разпети петък-Възкресение Христово.
- Възможно ли е да се открият днес нови доказателства - в едната или в другата посока?
- Да, възможно е. Например, работейки върху книгата "Батак 1876 - мит или история?", се натъкнах на невземани дотогава предвид сведения, че при посещението си в Батак двамата международни анкетьори Макгахан и Скайлер са били съпровождани от Карл Шнайдер. Това е германец, кореспондент на в. "Kоlnische Zeitung". Ровейки се из многобройните, но хаотични и лошо коментирани публикации за Априлското въстание, попаднах и на част от дописка от Батак, за която се казваше, че принадлежи на кореспондента на в. "Kоlnische Zeitung" в Турция. Тази находка беше важна и сама за себе си, и с оглед на тезата, че "Батак" е мит, тъй като тя тръгна от Германия, където Макгахан, който като правило се сочеше като главен (а често и като единствен) свидетел за случилото се в Батак, като че ли не вдъхваше особен респект - той, видите ли, бил ирландец, женен за рускиня, следователно туркофоб, който не заслужава особено доверие.
 Но благодарение на моите търсения бял свят видя информация, която безусловно потвърждава писаното от Макгахан и която е излязла изпод перото на чистокръвен германец, при това доказан туркофил. От друга страна, не намерих сведения руски анкетьор да е бил в Батак. Из книжнината се срещат твърдения, че такъв е бил княз Церетелев, но той се позовава на Макгахан и на Скайлер, а не на собствени впечатления, което означава, че не е бил в Батак. При това за него Шнайдер и Скайлер са едно и също лице и май заради това смесване кореспондентът на в. "Kоlnische Zeitung" е "изпаднал" от историята на Батак.
- Как според вас трябва да се съхранява историческата памет?
- Като грижливо се пазят автентичните останки от миналото. Както е известно, през 2010 г. Българската православна църква реши да канонизира в мъченици баташките жертви от 1876 г. и да вземе под своето ведомство църквата "Света Неделя" - последната крепост на баташките въстаници и символ на тяхната борба и саможертва. Състояха се пищни тържества, започнаха и постепенни промени в интериора на църквата, която трябваше да получи всички аксесоари на православна култова сграда. Много скоро се породиха съмнения, че всичко това е само префинен опит за деисторизация на старата баташка църква, за обезличаване - или даже за изличаване! - на най-видимите и най-автентичните физически следи от 1876-а. От уникален паметник на едно незабравимо по своя трагизъм и значение минало, от най-свято място на българския патриотизъм "Света Неделя" се превръщаше в банален християнски храм - при това редом с действащата и напълно достатъчна за религиозните нужди на родопския градец църква "Св. Богородица". Споровете около Батак отново се разгоряха: това не би ли била нова крачка - ако не и финал - в кампанията за митификация на Баташкото клане? Против "задушаването чрез прегръдка" се надигнаха гласове на интелектуалци и общественици, с решение по въпроса излезе и Институтът за исторически изследвания при БАН. От другата страна отговориха със събор на рокери...
- Наскоро излезе книгата "По пътя на труповете от Плевен до Бристол", в която вие сте, така да се каже, главно действащо лице. В нея става дума за развенчаването на една друга историческа лъжа относно тленните останки на турските войници, загинали край Плевен по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Трудно ли е на един историк да стигне до истината днес?
- Във връзка със съдбата на тленните останки на падналите при Плевен турци директно ангажирах доста колеги, на други писах писма, една от необходимите книги я намерихме чак в Америка и я купихме оттам - всичко това отнема и време, и сили, и средства. Ако научната критика си беше на мястото, фалшификацията, за чието разобличаване отидоха две години и половина и се написа цяла книга, щеше да лъсне още при появата си на бял свят - т.е. през 1993 г. в т. VІІІ на "Енциклопедия на исляма". Небивалицата обаче беше тиражирана няколко пъти на английски и български и буквално трябваше да ни избоде очите, за да й обърнем внимание и да я разобличим - цели 22 години след нейното първо публикуване.
- Срещам нихилисти, за които подобни книги са излишни. Това не е ли тревожен симптом, че нашето общество боледува? Дали истината за онова, което някога е било, е нужна на днешните хора?
- Отношението към тази книга наистина е симптоматично. Вярно е, че е естествен въпросът: "Струва ли си да се употребят толкова време и усилия, за да се докаже, че 10-ина реда от една книга са фалшификация?" Дори само ако ценим истината, отговорът ще бъде безусловно "Да!" Тук обаче става дума и за това, че въпросните 10-ина реда са само върхът на айсберга, тъй като в последните години се натрупаха буквално планини от, меко казано, (преднамерено и манипулативно) неверни твърдения на историческа тема. Много от тях носят целенасочено антибългарски характер и се превърнаха като че ли в един вид моден аксесоар - и това прави описваното явление масово, а критическата задача - необикновено трудна. Задачата на историка е не само да създава нови знания за миналото. Той трябва да полага и непрекъснати грижи за опазване, в т.ч. верификация, и разпространение на съществуващите знания. И в тези три дейности той е длъжен непрекъснато да отвява плявата от зърното. Много често рандеманът от тази операция е обезсърчаващо нисък, но, както се вижда от цитираната книга, в мрежата невинаги попада само цаца. "По пътя на труповете..." е както case study на окуражаващ успех за научно-критическата непримиримост, така и своеобразен методологически урок; той напомня дълга на историка изобщо - и конкретно днешните задачи на българския историк.
- Напоследък сме свидетели на опити да бъде реабилитирана Османската империя. Имат ли нещо общо с това изфабрикуваните митове от наше време - "митът Батак"  и "митът с турските трупове"?
- Бих казал, че става дума за неоосманизъм, т.е. не просто за реабилитация на Османската империя, а за прекомерното й и твърде необосновано разкрасяване - при това с нескривано намерение за нейното възстановяване. Има достойни за вяра мнения, че "митът Батак" е жалон в неоосманската експанзия към България. Същия смисъл притежава и небивалицата за съдбата на тленните останки на падналите при Плевен османски бойци. Бих добавил още, че двата случая може би отразяват и опитите чрез евразийството да се изгради турско-руски съюз.
- Обикновено се казва, че историята е наука за миналото, а все ми се иска да допълня, че историята е наука и за бъдещето. Ако смятате, че е така, бихте ли обяснили защо?
- Доколкото по това, което си е отишло, може да се съди за това, което идва, дотолкова и историята може да се смята за някакъв вид футурология.
 

Испания отваря нощните клубове

автор:Дума

visibility 155

Нови 125 заразени c коронавирус в Македония

автор:Дума

visibility 188

Хиляди на протест срещу расизма в Лондон

автор:Дума

visibility 186

Датата

автор:Дума

visibility 275

/ брой: 105

Горяните от Ню Йорк

автор:Христо Георгиев

visibility 988

/ брой: 104

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ