Радвам се на успехите и искам още много да уча

Ана Батева е на 25 години, родена е в Скопие, където завършва гимназия. Записва НАТФИЗ по препоръка на брат си, който се дипломира с фотография. През 2013 г. Ана завършва режисура за драматичен театър в класа на проф. Пламен Марков. Дипломира се с постановката "Балканска" от Деян Дуковски в ДКТ "Васил Друмев" в Шумен. Казва, че последното й представление е най-голямото предизвикателство за нея досега - "Змейова сватба" от Петко Тодоров в театъра в Стара Загора. В момента подготвя нещо съвсем различно - моноспектакъл.
Наскоро "Буре барут" на Младежкия театър "Николай Бинев" и продуцентска къща "Credi Arte" спечели две награди - за режисура на Ана Батева и за най-добро актьорско осъществяване на Ивайло Драгиев, на VIII международен фестивал за независим и експериментален театър "Лица без маски" в Скопие. Гран при на фестивала пък бе присъдена на "Машината Ян Бибиян" на "Ателие 313" с режисьор Петър Пашов-младши. Ана Батева разказа в интервю за ДУМА за вълненията около този голям успех.

- Как се стигна до поканата да участвате на фестивала "Лица без маски" в Скопие?
- Поканата дойде от директора на фестивала, който изяви желание да гледа представлението. Видял е във фейсбук събитията, които правех за "Буре барут", за да се саморекламираме, когато го играхме в София, и понеже нямаше възможност да дойде в България да го гледа, изпратих му запис. След четири месеца получих отговор, че са го избрали. Сърдечно им благодаря за тази възможност. Беше голямо преживяване. И още е.
- Разкажете малко повече за традицията и същността на този фестивал?
- Фестивалът е международен и е изключително само за алтернативен и независим театър. Мога да кажа, че този фестивал е единственият, заради който съществува някакъв независим театър в Македония. Ако го няма, няма да има изобщо алтернативна сцена. Заради това такъв фестивал е много добра възможност за независимите трупи да намерят поле за изява и да срещнат съмишленици. Някак си много по-лесно и зареждащо е, като видиш и разбереш, че не си сам в тази периферия, че има и други, които се борят с нокти и зъби, за да направят нещо. Осъзнаваш, че има смисъл. Тази година беше осмото му издание и спектаклите се играха на различни сцени в театрите в Скопие, в зависимост от нуждите на представленията. В рамките на фестивала всяка година правят и работилници с цел обмяна на опит, идеи, нови форми, но заради технически проблеми тази година работилници нямаше. А много ми беше любопитно да видя как работят италианците.
- Спечелихте две престижни награди - вие за режисура и Ивайло Драгиев за най-добро актьорско превъплъщение. Какви хора бяха членовете на журито? И имахте ли сериозна конкуренция?
- Членовете на журито бяха театрали - председателят беше режисьор, членовете бяха актриса и критик. Участваха шест спектакъла - нашият и представлението на Петър Пашов-младши от България, две от Македония, както и две италиански. Едното от италианските наистина си заслужаваше да се види, имаше страхотна визия, идея, а и актьорски беше много издържано. Исках да се запозная с режисьора Фабио Омодеи, но за съжаление той не дойде. Общо взето имаше доста различни и интересни постановки, аз изгледах всичките, имаше какво да се види и със сигурност това в голяма степен е затруднило журито при взимането на правилното решение. Макар че при награждаването казаха, че са били единодушни и за 7 минути са избрали победителите.
- Професионалистите са оценили високо вашата работа, а публиката как реагира?
- Според мен публиката беше четвъртият и най-важен член от журито. За моя голяма изненада зрителите бурно реагираха, даваха ни много енергия, през цялото време споделяха и преживяваха заедно с нас. Те просто бяха там, за да дават. Наистина беше уникално! На всеки пожелавам такива зрители, такова усещане. За мен това чувство беше особено, защото все пак преди години аз бях част от тази публика, а сега споделям нещо мое с тях и... абе, голямо вълнение (усмихва се). Много съм им благодарна, без такава публика нямаше да е това, което беше. Явно са доста жадни за нещо ново и различно и това ми дава надежда за по-нататък. Същото забелязах и в Сърбия. Скоро гостувахме в Белград с друго мое представление и въпреки че залата беше малка и имаше 30 човека, те просто кипяха отвътре, бяха много отворени и не се страхуваха да споделят. Хубаво е от време на време да се срещаш с нова публика, за да разбереш ти самият докъде си стигнал.
- Имахте ли среща и личен разговор с Деян Дуковски, по чиито текстове е изграден спектакълът? Той е много популярен и обичан автор и у нас. Какво ви сподели за вашата изява?
- Срещата с Деян Дуковски беше може би най-хубавата част от цялото пътуване. Малко преди ние да играем, той и организаторът откриха фестивала. Бяхме много развълнувани, че той ще гледа, защото текстът е негов и той е най-високият критерий. Мнението му беше много важно за нас, за мен. Като свърши представлението, в цялата еуфория той дойде, прегърна ме и ми каза: "Чувствам се напълно разкрит, все едно се познаваме от години." Наистина много му беше харесало. След това много дълго си говорихме, толкова внимателно е гледал, че ми споменаваше определени жестове и моменти от спектакъла, от актьорите, които са му направили впечатление. Особено се беше зарадвал, че в представлението бях включила сцени и текстове от много негови пиеси, които вече не се поставят, или пък текстове, които изобщо не са реализирани на сцена. Все пак "Буре барут" е една композиция от сцени и текстове от всички пиеси на Деян Дуковски във формата на кабаре, балканско кабаре с оркестър на живо, "много джазърско представление", както самият Дуковски се изрази. И след неговото мнение за мен нищо друго няма значение. Неговото мнение ми стига, за да продължа нататък.
- Вие ли сте авторка на пиесата - как се роди идеята? Какво е основното послание, което искате да предадете на зрителите?
- Да, подборът на текста и сцените е по мой избор, водих се единствено от темата, която ме вълнуваше - за младите, за бурето с барут във всеки от нас, за бурето, което е готово да гръмне и не подбира място, време и средства за това. Защото то се е подпалило за сметка на миналото, заради грешките на предишното поколение, и моето поколение сега изплаща това. Това най-силно усетих по време на студентските протести тук, в София. Толкова много гняв и агресия се бяха насъбрали в младите, че в един момент не се знаеше какъв ще е изходът, къде ще избие тази енергия и емоция. Добре, че съществуват такива текстове, за да можем цялото вътрешно усещане да акумулираме на сцената и във формата на представление, иначе не знам какво щеше да стане с нас... Със сигурност щяхме да изгърмим.
- Как направихте подбора на артистите, който явно е много сполучлив?
- Обстоятелствата родиха и актьорите. Нямах никакво колебание при избора на екипа. Аз си ги познавам отпреди и разпределението на актьорския състав просто се случи. И при никого не сгреших.
- Получихте ли в Скопие покани за участие на други фестивали, за гастрол?
- Да, с "Буре барут" планираме едно турне през септември в Македония и силно се надявам да го изиграем още веднъж в Скопие. Любопитно ми е сега, след фестивала, пак да се срещна със скопската публика. Но получих и покана за фестивал за друго мое представление - "Обърни се с гняв назад" от Джон Озбърн. Фестивалът пак е международен, на 6 юли е откриването в Ресен и нямам търпение да видя останалите постановки.
- Вие сте родом от Скопие, но сте завършили НАТФИЗ в България - смятате ли, че сте получили добро образование, което ви прави конкурентоспособна на международната сцена?
- Имах късмет да завърша при проф. Пламен Марков, който е доста изискващ преподавател и ме е научил на много неща. Но има и много други преподаватели, които наистина дават. Останалото зависи изцяло само от теб - доколко си любопитен, каква ти е амбицията и към какво се стремиш. Сигурно съм можела да взема и науча повече, но никога не е късно. Имам още много време да уча. Имам цял живот да уча.
- След като сте се прибрали от фестивала в Македония, там започнаха да се случват бурни събития. Как гледате на това, което преживяват и изразяват вашите сънародници?
- Това, което сега се случва в Македония, трябваше да се случи много отдавна. Това, което сега преживяват и изразяват хората в Македония, е последица от нещо, което се е събирало и таяло цели 9 години. Много се радвам, че най-после хората се събудиха, видяха и разбраха, че са лъгани години наред. Най-после отказаха да мълчат и се събраха всички заедно, за да изразят единно мнение и общо недоволство. Започнаха да сочат с пръст хората, виновни за това, на глас да говорят за неща, за които преди даже не смееха и да си помислят. Но не ги обвинявам, че толкова късно се случва това. Ако бях живяла там последните 5-6 години, сигурно и аз нямаше да мога да видя тези неща. Сега говоря като външен наблюдател, говоря обективно, защото гледам на ситуацията през границата и не съм директно вътре в проблема. Но аз ги подкрепям с двете си ръце, все пак цялото ми семейство е там, и силно се надявам тези протести да имат добър край.