Кървящата гръд се изроди в кърмяща

Най-сетне отделихме цяла седмица на културата. И не в Париж или във Ватикана, а в собствената си столица. И не с вдъхновяващите, но днес звучащи изкуствено думи на поета, може би защото на празника бяха прочетени от неизменното, макар и височайше, листче, че "и ний сме дали нещо на света". А с откриването на българския Лувър. Идеята е толкова прекрасна, че можем поне за миг да загърбим неудачното му наименование "Квадрат 500". Трябваше да се измисли нещо друго, но сякаш някой иска непрекъснато да ни напомня за онези дълги години, за които не е политкоректно да казваме, че са били робски.
Ако не сме толкова дребнави, ще си дадем сметка, че тази седмица отбеляза края на прехода в културата. Социалистическият девиз "Изкуството - по-близо до народа!" вече окончателно е оставен в миналото. Трайно го измести лозунгът "Изкуството - по-близо до политиката!" Разбира се - и до политиците. Не само заради възможността да се припечели някой левец в предизборните кампании. Нито пък в името на бюджетната субсидия или на властовата подкрепа - за някой проект или за закъсал със здравето творец. А защото от народа какво ли толкова зависи? Парите се дават, подчертава се дори и пред папата, от първо лице, единствено число. Понякога и в множествено число, но пак от първо лице.
Тъкмо затова е супер важно творците да са плътно до политиците. Да бъдат взети от тях на близък отчет, както се казваше някога. Това е свързано с компромиси, които може и да не са неизбежни, но са необходими. Какво толкова, като поканиш някого от високопоставените за почетен член на творческия си съюз? Особено ако рисува хубави скици, най-вече по време на заседания. И ако дори ресорният министър сравнява гения му с този на Пикасо и Гоген. Още отпреди Алеко си знаем кога му е времето да се вика "Да живей!" Пък човекът умее да се отблагодарява - сграда ще ти прехвърли, музей ще ти построи.
А и друго си е да влязат големците в галерията. Да те питат туй-онуй, а ти да им отговаряш компетентно, но все пак - щадящо. Да внимаваш да не ги докачиш, когато се интересуват дадена творба оригинал ли е. Да не се издаваш, че си се сетил за бореца, който искал висока цена за колекцията си, но купувачите гледали да минат ниско, защото картините му не били от класици. И като му обяснили възможно най-простичко, че класици са тези, които вече не са между живите, казал от утре и неговите художници да ги пишат класици. Важно е и да запазиш самообладание, когато началниците възкликват колко много овце има в платната на някои от големите ни таланти от миналото. И да кимаш с разбиране на предположенията, че сигурно тогавашните студенти не са се дразнили от призива да станат овчари. Или че навярно студентите са били малко, та се е налагало чобаните сами да пасат стадата си, докато майсторите на четката ги рисуват.
Но в музея все пак е лесно. Думите бълбукат весело в руслото на може би не толкова изящен, но така или иначе - бон тон. Неизмеримо по-трудно е, когато удари часът да покажеш на площада близостта на изкуството до политиката. Може да се наложи с голи гърди да защитиш каузата. Като в сюжета на съхраняваното в Лувъра платно "Свободата води народа" на Йожен Делакроа. В нашето консервативно общество рискът е голям. Не че голата гръд открай време не е решавала лични и не е забърквала обществени проблеми. Но това е ставало, става дори и сега, в епохата на силикона, скрито, в интимна обстановка, далеч от чужди погледи. А да се изпъчиш на площада се изисква наистина смелост. Или поне мъничко да си перде. А може би и двете. Важното е, че рискът се възнаграждава. Едно заголване е достатъчно баща ти да стане шеф на агенция.
Има едно растение, което принадлежи към аспарагусите, но у нас е известно като Мъката на художника заради поверието, че и най-изкусният майстор не можел да го нарисува. Има и една статуя, на която вече можем да казваме Мъката на протестърката. Намира се в едно от седемте чудеса на античния свят - Храма на Артемида в Ефес. Богинята е изобразена с 18 гърди, естествено, без нищичко върху тях. С толкова гърди, разголени на нашия площад, можеш да уредиш на апетитни постове целия си род. И кървящата гръд да стане кърмяща. Независимо че за разлика от парижките барикади, кръвта у нас нерядко се оказва боя.
Налице е обаче една малка, но ужасяваща подробност - в желанието си да впише на всяка цена името си в историята Херострат опожарява Храма на Артемида. А 18-те гърди на богинята, макар и голи, са съвършено безпомощни да съблазнят подпалвача. Херостратовци сигурно има и у нас. Но дори и да няма, все ще се намери кой да спре деградацията на кървящата гръд в кърмяща. Особено ако хората на духа си припомнят, че далеч по-важно е да бъдат близо до народа, вместо до политиците.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info