Стихове от Ласло Наги

Ласло НАГИ е роден на 17 юли 1925 г. в с. Фелшьо Исказ (Западна Унгария). Завършва гимназия в Папа. Следва няколко години живопис в будапещенската Художествена академия. Завършва литература в Будапеща.
Автор е на книгите с поезия: "Изчезни, болко!" (1949), "Пожарникарят в ръжта" (1951), "Годеник на слънцето" (1954), "Радостите на неделята" (1956), "Осланен майски празник" (1957), "Химн във всяко време" (1965), "С лице към морето" (1966, 1972), "Небе и земя" (1972), "Скитник в стиха" (1973), "Избрани стихотворения" (1976) и "Камбаните бият за мен" (1977).
Пребивава с литературна стипендия в България през 1949-1952 г. След завръщането си в Унгария е редактор, активно сътрудничи на литературния седмичник "Елет еш иродалом" ("Живот и литература"). Превежда три сборника с българско народно творчество: "Сабя и цитри" (1950), "Кръвта на соколите" (1960), "Свещи по гори и поля" (1976), както и класическа и съвременна българска поезия: Ботев, Яворов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, Ламар и др., включени в няколко антологии на българската поезия. Издава и сборник на народната поезия на южните славяни. Преводач на Р. Бърнс, Ф. Г. Лорка, Дилън Томас и др.
Почетен гражданин е на Смолян (1976), където има и къща-музей "Ласло Наги". На български език е превеждан от Атанас Далчев и Александър Муратов, Вътьо Раковски, Григор Ленков, Димо Боляров, Иван Радоев, Йордан Милев, Михаил Берберов, Найден Вълчев, Нино Николов, Александър Миланов, Светла Кьосева и Кирил Кадийски. У нас са публикувани книгите му "Обожаване на горещия вятър" (1976), "С лице към морето" (2002) и др.
 Носител е на наградите "Атила Йожеф" (1950, 1953, 1955), наградата на българския ПЕН-клуб (1959), "Лайош Кошут" (1966), "Златен венец" на Стружките поетични вечери (1968), ордена "Кирил и Методий" т степен (1969), Международната Ботевска награда (1976). Умира на 30 януари 1978 г. в Будапеща, където е и погребан. Стиховете му са преведени на 15 езика.
По повод откриването на бюст-паметника на Ласло Наги в София за 90-годишнината от рождението му (дело на проф. Георги Чапкънов), издателство "ЛИЦЕ ПРЕС" издаде нова книга "Не обяснявай чудесата - чудодействай". Съставители са Павел Славянски и д-р Тошо Дончев. 

Гонитба

На кон в равнината с води придошли полетях.
Сърцето ме гонеше, коня подгоних без страх.

И падаха около мене чаршафи от пяна:
би рекъл човек, че са сняг сред полята останал.

Препусках тревожно, но силите в моята гръд,
уви, не успяха коравата плът да сломят.

Играчка бе тая вода засияла и дива,
но и небесата не искаха да ме дарят

с прекрасния поглед на мойта изгора красива.

Прев. Атанас Далчев, Александър Муратов


Български танц

Тъкмо да отдъхна, споменът ме грабва.
Дните се събират в кълбеста мъгла,
споменът разсича дните с тежка брадва,
виждам южно слънце с огнени крила.

Винена трапеза. Време отседлано.
И сред нас - Бояна. - Хайде де, стани! -
Кларинета писна, тя разкърши рамо,
впусна се и ситни стъпки заситни.

Долу прокопават белите поляни
и с тракийски каски люшкат се цветя.
Весело поглежда тук-таме Бояна,
кръшно поприкляква и подвиква тя.

Върховете лягат под нозете ниско,
а Бояна литне, спре се, закръжи,
сякаш се бои, че равнината иска
здраво да я сграбчи, да я задържи.

В кладата на танца огнена стихия
щедро се разгаря, прелестно пламти.
О, Бояно, в танца, в древната магия,
силна и безсмъртна ще останеш ти.

Миналото страшно в този танц се влива
и кървят мъгли над снежния Балкан.
Късат се сърцата като цвят от слива
и върхът надвисва като ятаган.

В този дъх задъхан чувам аз пръхтежа
на поени с кърви алести жребци,
Черен османлия стъпкал е надежди,
стъпкал е пантофи с медени звънци.

Тя танцува, стрива сякаш от земята
чорбаджийски кости, криви като клек.
Вихрените стъпки стъпват по-нататък,
сякаш че отритват немеца проклет.

Тя раздрусва с танца вековете стари,
на врата й плаче наниз от пари -
вързани царе, султани и боляри
зеят срещу мен и нанизът гори.

Тя танцува, кърши кръшна ръченица,
гледам я и виждам тебе, свобода,
с огън обгорила черните зеници,
звъннала със наниз, пламнал над гръдта.

Спря Бояна. Слънце слиза по вечеря
с тая дивна прелест и руменина.
Гледах я замислен, чаша тя намери,
чукнахме се, пих от южните вина.

Прев. Нино Николов


Джонголска

Димяща овнешка глава, сърце на бик балкански с вино
на поднос шества като лунен диск в червения салон,
в леглото яростта на Черното море
кипи, бушува, стене, смъква игото на свяна
от себе си, защото с пламък северен се слива,
звезда с душата на жребец, дървото на забраната сломил,
обезсмъртен, защото празникът му винаги е смърт,
даряващ на земята сняг, голям бял траур,
оплакван от високо полетели бели лебеди,
екстаз от глухия безкрай, снеговалеж в зори,
покривай всичко, нека бързащите колела изчезнат,
пилоти, стюардеси, летища, замрете под снега,
повреда в самолетното крило - бъди, бъди
и нека челюстите на търговците преживят безполезни сънища
тук, в моя мраморен хотел, далеч от упреците на осиротелите,
и нека в тази безконечна нощ се движи асансьорът само
с единствен пътник, искрена китара, чийто звън
отеква в пагубната тишина - Джонголска, -
вълшебен звън, когато синята звезда, събудена от своя траур,
жадува чашата, която никой никога не е изпил до дъно!

Прев. Григор Ленков


Харамия, който в стихове се крие

Харамия, който в стихове се крие,
от съдба за теб скроена, от молитви
и от грижи сътворяващ ти край себе си
прословутата гора с усойни дебри,
а и с черна нощ, в която твойта бяла
риза с полюшващ се копринен призрак
и раздухван алкохолен пламък само,
харамия, който в стихове се крие,
и очите ти, очите ти се губят,
както процепът в листак се разширява
и стеснява вечно на различно място,
непрестанно целен и все неуцелван,
вънка вълчи пламъци и дисциплина,
вътре в тебе - алена звезда-сърничка,
вътре - от кръвта ти, от метала на кръвта ти,
зад лазурните ти ретини замайващ
свят е твоят плод и твоята вина,
че сияе там най-истинското слънце,
харамия, който в стихове се крие,
благославяно брадато майчинство,
партизанско майчинство коронолистно,
тя в ефира на кръстосващи юмруци
шоумен глашатай на празник да не бъдеш,
и в букет пред огледало да ги вържат,
всичко би се вледенило, ако в твойта
топла риза статуя се облече,
увенчай я със корона от листа
и се съхрани за себе си до края,
харамия, който в стихове се крие,
туй си ти: защото земни и небесни
кръгове пламтят и като пепел пада
птицата, защото, полудял от траур,
се върти човекът, който сътвори
колелото за света, и плаче
въртолетовото семенце на клена,
че какво донесе праидеята, от него
взета, и защо не е рай небето,
под което се разтварят парашути,
маргаритки на смъртта и свършва
битието ни - защото е помия
всякаква благословията, щом се смесят
мана и барутен дим, защото
гръб на сърпове от светлина обърнало,
ужасено дребосъче, майчината порта
блъска със юмруци и във свойта паника
ще побягнат белтъчните вериги,
исполинските чадъри на планините
там, назад, към нажежената земя,
харамия, който в стихове се крие,
носиш ти от мъх ботуши в мравуняк си,
и потиш се от отровите на нерви,
и решаваш сред бодли на верността
и до гроб на верността си, предан,
харамия, който в стихове се крие,
ръкавицата си, петпръстната си лилия
хвърляш ти сред песове, които душат,
викат я на разпит, кръв тече от нея.

Прев.Александър Миланов


Кой любовта ще пренесе

Когато аз изчезна сред тревите
кого с концерти ще тешат щурците?
Кой с дъх ще стопли скрежа по листата,
кой сам ще се разпъне над дъгата?
Кой милвал би бедрата на скалите,
дордето станат рохка пръст в браздите?
Кой галил би къдриците развени,
в зида наболи, тупкащите вени?
Кой тук от злостни хули, след кошмара,
ще вдигне храм на рухналата вяра?
Щом аз изчезна - в рая или ада -
кой вместо мен ще стряска лешояда?
И - взел я в зъби - кой във вечността
ще пренесе през Лета любовта?

Прев. Кирил Кадийски