Съединението на България и Захари Стоянов

Петър Куцаров

Преди 129 години Южна България, наречена Източна Румелия, става център на движението за обединение. Икономически тя е по-развита, столицата й Пловдив е най-големият български град, там е особено остро чувството за несправедливите решения на секретните Лондонски меморандуми и Берлинския конгрес. Южна България е огнище на революционното движение през 1875-1876 г. и има традиция в нелегалната дейност, която изиграва важна  роля в подготовката на Съединението.
През 1885 г. настъпва решителният момент в борбата за обединение. Изграден е, начело със Захари Стоянов, Български таен централен революционен комитет, чиято цел е пълно освобождение и национално обединение на българския народ.

За повдигане на народния дух

Захари Стоянов издава вестник "Борба", в който е публикуван неговият политически очерк "Трябва ли да съществува Румелия?" С превъзходния си публицистичен стил и икономически данни авторът доказва, че румелийската форма на управление задържа развитието на областта. Той се обръща към Европа и доказва, че тя е длъжна да приеме и признае обединението на България. Трябва да отбележа два малко известни сюжета от нелегалната дейност на Захари Стоянов. В навечерието на Съединението все още не е известно отношението на княз Александър и премиера П. Каравелов към подготвяното обединение. Затова той посещава Ихтиман и организира канал за спасяване на хората в случай на неуспех. Предотвратена е и друга опасност. На южната граница на областта се намират 21 т.нар. непредадени родопски села, разположени по река Въча... Деликатната мисия на З. Стоянов е забулена в тайна, но крайният резултат е ясен: по време на Съединението и Сръбско-българската война визираните родопски села остават мирни. Едва ли подобно поведение е съгласувано с Високата порта.
По предложение на З.Стоянов се провеждат паметни тържества: през март 1885 г. за Любен Каравелов, през май - за Христо Ботев, през юни - пренасяне тленните останки на Г. Раковски, през юли - всенародно поклонение пред гроба на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа. Загиналите революционери заедно с живите участват в подготовката на святото дело. Това е

нов момент в тактиката

на революционера З. Стоянов. Празникът на Хр. Ботев на 2 юни е забранен от правителството, но той съвпада с деня на турския султан Абдул Хамид, чието празнуване не може да бъде забранено и духът на Ботев въстава против живия султан. В църквата "Св.Георги" в Пловдив вместо молитви се произнасят патриотични и политически речи. Участниците в митинга пеят из улиците на града революционни песни, произнасят горещи слова за България. На ръководителите на движението е нужно такова място, където може да се почувства духът на България, да се обяви духовното обединение на българския народ. На 21 юли над 4 хиляди българи от двете страни на Балкана се събират, за да склонят глава пред героизма на Хаджи Димитър. Не се забравя присъствието на майката на героя - баба Мария. Облечена в черно, тя преминава пред строените бивши опълченци, като че ли приема техния парад. Едва ли друг народ е оказвал военни почести на стара жена: музиката свири, опълченците плачат, а пред тях върви МАЙКАТА, символ на всички майки на българските революционери. И се запомнят нейните слова: "Това свещено място трябва да обединява българския народ, тук не трябва да има граница между двете Българии".
Плод на дейността на БТЦРК и Захари Стоянов са последвалите събития. На 2 септември 1885 г. в Панагюрище за пръв път е издигнато знамето на Съединението. Организаторите са арестувани, но около 2000 души се събират пред околийското управление и ги освобождават. На 5 септември въоръжени селяни превземат Пазарджик. Критично е положението в Чирпан, Сливен, Стара Загора, Асеновград, Карлово. Руският консул информира на 4 септември: "В понеделник, в Перущица, три гимназиста, приканващи със знаме с надпис: "Съединение" към въстание, са арестувани от околийския началник, но след това са пуснати по настояване на селяните". БТЦРК решава въстанието да избухне на 6 септември. Два дни по-рано селяните от Голямо Конаре се събират под ръководството на Продан Тишков (Чардафон  Велики) и се отправят в Пловдив. На 6 септември населението и войниците арестуват генерал-губернатора и провъзгласяват Съединението на Източна Румелия с Княжество България. То се извършва

без големи трудности,

защото няма българин, който да е против народното дело. Даже Гавраил Кръстевич при свалянето му казва, че и той е българин и той е за обединението на България. Всички българи подкрепят Съединението. Временното правителство изпраща до княз Александър І Български телеграма, с която го уведомява, че Съединението е провъзгласено в името на негово височество. Вестта за Съединението светкавично обикаля България още на 6 септември. Народът ликува, провеждат се митинги и събрания. В София е приета резолюция за признаването на Съединението и мерки за неговата подкрепа от цялото българско население. По места се създават опълченски дружества за защита на обединеното отечество. Временното правителство успява да въведе ред в южната част на България и по такъв начин отстранява причините за чуждестранна намеса във вътрешните работи на обединената българска държава. След пристигането на княз Александър в Пловдив временното правителство прекратява своите пълномощия. Князът назначава комисариат, който играе ролята на правителство.
В тези решителни дни и нощи народът казва своята дума и подкрепя действията на българското правителство. Опирайки се на тази всенародна подкрепа, кабинетът на П. Каравелов предприема първите крачки по признаването на Съединението, действа и от името на бившата Източна Румелия. По такъв начин тези, които са извършили обединението, вече не взимат участие в дипломатическата борба. Делото по признаването му се намира в ръцете на хора, които не могат да бъдат обвинени в неспазване на европейските трактати. Не може да бъде обвинен в революционна дейност избраният с общоевропейско съгласие княз Александър І Български.
   
Мирният преход на властта

от временното правителство към правителството на Княжество България се осъществява така бързо, че практически да се попречи на този процес отвън е било почти невъзможно. Българското правителство, вземайки ключовете на обединението в свои ръце, предприема енергични инициативи: княз Александър изпраща лично послание до император Александър ІІІ още на 6 септември, в което българският княз преди открито да признае и приеме Съединението, моли руския цар да подкрепи това народно дело. На 9 септември князът изпраща официално обръщение към великите държави. Правителството на Княжеството изпраща първата нота до правителствата на великите сили и Турция. С нея се признава сюзеренитета на Високата порта спрямо България (но в рамките след 6 септември), потвърждава се, че Съединението е извършено без враждебни намерения, но в същото време се изразява твърда готовност за въоръжената му защита в случай на външна намеса. Великите сили не одобряват Съединението, но предупреждават Турция да не предприема въоръжени действия против България. Съединението на България става свършен факт.