Сълзите на Беслан не са изсъхнали

Първи септември е празничен ден в Русия - започва учебната година. Вече 10 години обаче това е и ден на траур. На 1 септември 2004 година в град Беслан, Северна Осетия, терористи превзеха училище номер едно и взеха 1128 души за заложници. Повечето от тях - деца.
Три дни терористите ги държат в сградата на училището, отказвайки им дори вода. На 3 септември стават експлозии и пламва пожар, в резултат на което сградата частично е разрушена. Федералните сили започват атака.
По време на стрелбата са убити 28 терористи. Единственият бандит, заловен жив - Нурпаши Кулаев, е арестуван и осъден на доживотен затвор. Загива всеки четвърти заложник.
Общо при този терористичен акт живота си загубиха 334 души, от тях 186 деца на възраст от 1 до 17 години.
Отговорност за този зверски акт в Беслан пое Шамил Басаев, който публикува декларация на сайта "Кавказ-център" на 17 септември 2004 година. Басаев обяснява, че желанието му било да създаде ислямско емирство в цял Северен Кавказ от Черно до Каспийско море и официалното признаване на Чечения за независима, в рамките на Общността на независимите държави. Осъденият на доживотен затвор Нурпаши Кулаев на свой ред обяснява, че актът е изпълнен в училище с цел убитите жени и деца да разпалят войната в Кавказ още по-силно. Русия заявява, че "Ал Кайда" е финансирала атаката. Няма причина да не вярваме на това твърдение - връзките на чеченските бандити с терористичната организация на Осама бен Ладен са отдавна доказани. Атаката в Беслан стресна обаче и чеченските главатари. Сепаратисткият лидер Аслан Масхадов побърза да отрече, че е замесен в терористичния акт, и дори осъди всички нападения срещу цивилни. Това, което светът наблюдаваше на телевизионните екрани през тези първи три дни на  септември 2004-та, не подлежи на описание. Трагедия и мъка. В Беслан това е на всяка крачка. Сълзи, омраза, мъка.
А ето какво си спомня за този страшен ден Агунда Ватаева, която на 1 септември 2004-та се оказва сред заложниците, тежко е ранена, но оцелява и когато идва на себе си, записва в дневника си всичко, станало тогава. В този атентат момичето губи майка си, която работила в училището като учителка в началните класове. Откъси от дневника на Агунда бяха публикувани в руски медии.
Момичето пише, че всичко започнало с изстрели - човек с голяма брада в камуфлажна униформа тичал след три момчета и стрелял във въздуха. Агунда пише, че първо решила, че се извършва "поредна проверка", но в този момент стрелбата започнала от всички страни и хората ги подкарали към котелното помещение.
"Седяхме до стената. Хора в маски и с автомати ни заповядаха да мълчим и да тръгваме към спортната зала. Хукнахме към вратите на спортната зала. В главата ми се въртеше правилото, което ни повтаряха учителите: "При извънредна ситуация най-важното е да не се паникьосвате". Нямаше как да не се паникьосваме. Това чувство обхващаше цялото тяло, цялото съзнание. Искаше ми се да избягам някъде в тълпата, по-далеч, да се скрия някъде...", спомня си девойката.
Скоро се случва и първото убийство. По думите на момичето, хората били в паника, мнозина се държали истерично и бандитите настояли да млъкнат, заплашвайки да убият мъжа, когото изправили на крака. "Стараехме се, но страхът и паниката не ни отпускаха. Чу се изстрел. Мъжа го убиха", пише бившата заложничка.
След това настъпила "мъртва тишина", чувал се плачът само на децата. Терористите заповядали да се изхвърлят всички телефони и чанти, заявявайки, че ще разстрелят 20 души, ако чуят телефонен звън. Мнозина все пак се надявали, че ще успеят да скрият мобилните си телефони, но след повторената неведнъж заплаха и молбите на учителите с телефоните се простили и най-упоритите.
Към този момент бандитите вече минирали сградата, спомня си Агунда и описва двете шахидки, които стояли близо до нея. "Бяха с паранджа и лицата им не се виждаха. Само очите и краката. Бяха облечени със спортни панталони и обути с кецове. В едната си ръка държаха пистолети, а другата си държаха на бутон на "пояса на смъртта" (пояс от експлозиви - бел. ред.). И освен това имаха вледеняващ, нежив поглед... Именно жените предизвикваха необясним страх и ужас", признава Агунда.
Момичето също така описва един от терористите, чието лице й се сторило "много познато". По думите й, той бил на 35-38 години и имал "огромен белег на врата".
Между другото, в статия на в. "Новая газета" през 2008 г. се казва, че "много свидетели от бившите заложници по време на следствието и в съда казваха, че сред мъртвите терористи те не разпознават тези, които наистина са участвали в превземането на училището. Сред липсващите бандити най-често бившите заложници споменават терориста Али, невисок на ръст, с безобразен белег от ухото до шията под брадичката".
"Този Али е имал забележима роля сред терористите, в т.ч. е водил преговори с представителя на оперативния щаб, сътрудника от осетинското УФСБ Зангионов. Този Али не е бил открит сред мъртвите терористи... Следствието също не е убедено в смъртта му", съобщи изданието.
Както е написано в дневника на Агунда Ватаева, този бандит със злоба накарал приятелката й "да прикрие срама си", имайки предвид откритите й колена. Той й метнал някакво сако и момичето веднага си прикрило краката. Агунда пише: "След това малко ми олекна. Поне няма да ни изнасилват" - помислих си аз".
Първата експлозия се чува на 1 септември около пет часа вечерта, спомня си бившата заложничка. След няколко минути бандитите вкарали вътре един ранен мъж от десетима, които преди това извели вън от залата. Не разрешили на медицинската сестра да донесе лекарства от кабинета и се опитали да помогнат на ранения с подръчни средства. Момичето не знае какво се е случило с него след това - той дълго лежал близо до тях, а след това "вече го нямаше".
Към края на деня жаждата и горещината били толкова непоносими, че хората не усещали глад. Толкова ни се пиеше, пише момичето, че когато вечерта заваля, седящите до счупените прозорци се опитваха да пият дъждовните капки. "Мама ни завиваше със сакото си, а аз постоянно излизах под дъжда. Беше ми толкова добре! Може би това е най-добрият спомен от този ад", разказва тя.
Към края на първия ден стават известни исканията на терористите и някой от възрастните не издържа: "Оттук живи няма да излезем". При това през целия ден терористите търчали из залата, крещейки: "Никой да не се обажда! На никого не сте притрябвали, заедно ще пукнем!"
Вторият ден, по спомените на Агунда, е бил най-дълъг. Терористите спряли да дават на хората вода, обяснявайки, че тя е отровена. На заложниците непрекъснато им повтарят, че никой няма да ги спаси и те така или иначе ще умрат. Краката и ръцете на обездвижените хора започнали да отичат. Денят се проточил изключително бавно - нямало никакви новини. Привечер обаче пуснали майките с бебета, след което атмосферата в залата "станала по-лека". Също така вечерта бандитите, "в които се събудило нещо човешко", предложили на възрастните хора и на учители да се преместят в залата за тренировки, където било по-прохладно. А преди това, още през деня, терористите отказали да помогнат на възрастен мъж, на когото му станало лошо, заявявайки: "Да умира". Седящата до него жена, вдовица, започнала да крещи и да се кара, което ядосало бандитите. "Някой от тях допря дулото на автомата до лицето на тази жена. Тя продължаваше да крещи: "Стреляй!" Директорката дотича при бандитите: "Момчета, недейте, имайте милост, тя и така е вдовица", разказва момичето.
"След целия този ужас тя (вдовицата) още дълго ще лежи в болница с травма на черепа", добавя Агунда в блога си.
На третия ден "времето се точеше много бавно, жаждата убиваше, не ни се искаше дори да мърдаме". "Ужасно ми се искаше да спя. Вече мечтаех не толкова за освобождение, колкото за смърт, защото това изглеждаше по-вероятен изход. На третия ден всички искаха само едно - край. Какъвто и да е край, само да свърши всичко това", споделя тя.
Бандитите при това заплашили да разстрелват всеки, който загуби съзнание, и хората се държали със сетни сили, за да не паднат на пода. А около 1 ч. през деня се чул телефонен звън. "От Чечня изтеглят войските - казали терористите. - Ако информацията се потвърди, ще започнем да ви пускаме". "И тук за първи път през тези три дни ми се прииска да заплача, защото се появи надежда, че ще се измъкнем оттук".
"А след това... Загубих съзнание. Когато се свестих, над главата ми гореше покривът, всичко падаше, наоколо лежаха хора. И първото, което видях, когато се вдигнах, е овъгленият труп на един от терористите на стола, под експлодиралия снаряд, който друг бандит заливаше с вода. Те започнаха да крещят живите да стават и да излязат от спортната зала в коридора. Станахме с мама и тръгнахме. Успях да видя малка рана на лявата си ръка и се успокоих, че няма други. Опитвах се да вървя внимателно, навсякъде имаше тела. Край самата врата видях тялото на малко момиченце. Вероятно тогава осъзнах, че всичко това е реално", разказва Агунда.
Бандитите преместили заложниците в столовата и ги накарали да сложат на прозорците деца, за да размахват парцали и да крещят на войниците, че в сградата има заложници. Жените обаче отказали да рискуват живота на децата и сами застанали на прозорците. "Скоро се чу нов взрив, много силен. Гледах в тавана и горещата плътна взривна вълна ме заля от главата до петите. Помислих си: "Ето го и краят. Този път със сигурност съм умряла", пише момичето.
"Но дойдох на себе си. Китката на ръката ми вече висеше, кръвта беше заляла любимия ми часовник. Погледнах крака си. През рана под коляното виждах нещо бяло, блестящо, приличащо на кост. Изобщо не ме болеше, просто беше тежко да вдигам ръката и крака. Мама лежеше до мен. "Кракът - каза тя. - Тръгвай". Никога няма да си простя, че я послушах, обърнах се и тръгнах. Какво беше това? Откъде е това предателство? Пълзях на четири крака към счупения прозорец. Стигнах до него. Там лежаха два трупа на съблечени и изтощени момчета. Приличаха си като братя. Изглежда са ги накарали да стоят на прозореца, за да размахват парцали".
"До улицата оставаше едно движение, когато кракът ми се провали в дупка. Вече не го чувствах, не можех да го видя, все го дърпах и дърпах, но не ми се получаваше. Отдолу вече ме чакаха. Войниците ми викаха: "Давай, злато, давай, слънчице!" А аз не можех. От това чувство на безсилие и безнадеждност се разплаках. След това обаче успях да извадя крака си. Хванаха ме, сложиха ме на носилка и ме откараха някъде. През целия път дясното ми стъпало странно се люлееше. До мен в колата лежеше жена, която жадно пиеше вода. А на мен ми беше все едно. Вече нямах сили да се радвам...", разказва бившата заложничка за последните минути на кошмара.
"На всеки медицински документ имам печат "заложник" - пише вече порасналата Агунда в блога си. - Години по-късно вече свикнах с белезите си, свикнах да не ги забелязвам и дори да не се притеснявам от тях. Но освен белезите имам и други "интересни нещица". Например моят метал. Един в главата, един - в белия дроб, много други по цялото тяло. Не че не мога да свикна и с тях, но усещанията са изключително дискомфортни, особено главоболието и неразгъването на "сватбения" пръст на дясната ръка".
"А освен това съм много затворена - признава Агунда. - Понякога ми се струва, че е по-лесно да се застрелям, отколкото да разкажа за всичко това на друг човек, дори много близък. Не защото няма да ме разбере, а защото е трудно. Затова реших да напиша дневника".
Казват, че времето лекува. Трагедията на Беслан обаче поставя това твърдение под съмнение. Десет години изминаха от чудовищното зверство на терористите, което стресна целия свят. А сълзите на Беслан не са изсъхнали. Тогавашните първолачета тази година завършиха училище. Тези от тях, които са били в училище номер 1 и които са имали късмета да оцелеят, ще помнят цял живот страшните три дни.
Отдалеч е трудно да се почувства болката на Беслан. Трагедията в малкия осетински град обаче ярко показа как тероризмът нахлува в живота ни, а след това безмилостно убива децата ни, лишава всички нас от бъдеще, подкопава най-важното в нас - вярата в човека и доверието.
Но това е тероризмът. В превод от латински "страх". Зло, което не знае държавни граници, не признава законите на морала и правото. Враг на всяко мислещо същество.



В Беслан загинаха 334 души, от тях 186 деца



Сред жертвите има и бебета


Така е изглеждала спортната зала в училище номер едно в Беслан по време на атаката на терористите