Поезия
Нови и стари стихотворения от Кирил Кадийски
/ брой: 164
След петгодишно мълчание и поетът Кирил Кадийски се обажда от княжевското си усамотение, да подсети - кого ли?! - че и неговата ябълка, ръфана от ветровете на синора на българската поезия, е родила някой и друг плод. Вярно: екологично чисти, без никакви генни модификации, но за какво ли, щом днес все повече се търси обратното: едри, лъскави, лесносмилаеми сурогати, с възможно най-добър търговски вид. И ако може - да изглеждат вносни. Утехата му е, че веднъж една приятелка французойка му казала: още си спомням, че за първи път ядох истински домати в твоя двор в Княжево.
Рими в чест на Аполинер
Небето с важен орден награди
Аполинер... И с униформа украсена
(по-просто казано: с огромно слънце на гърди)
пое той важно из Сен-Клу, край Сена.
Дойде от митницата с няколко екю Русо
и седнаха в бистро - сред здрача пролетно изпъстрен,
и аз видях, че алкохолът им е кюрасо...
Калинка, жив рубин, му кацна на ръката - вече е и с пръстен.
И отлетя. И наизскачаха - по старите си дири жаби ли? -
от саламурата на блатото вселенско. Уж врагът отбит,
а плъзна страх отново: може би военни дирижабли?!
Бял облак свойте кървави парцалища от бинт
разви над нас... И намек ли не бе то,
че трапаниран е самият череп на небето.
Обелиск
В памет на Биньо Иванов
Сам на хълма - дали се завръщаш или заминаваш отново -
безразличен към всичко, към теб ли очи ще извърне светът?
По асфалта напечен сатурнови пръстени сухо свистят
и топят се - часовниците на Дали - и потича - кипящо олово -
ужасеното време... Жадуваш за глътка озон...
Нажеженият въздух трепти от жужене стострунно
и полето със зрели жита те слепи - като златното руно,
изтървано в зори от побягнал - към нашия свят ли? - Язон.
Сам на хълма. От камък. Съзнаваш, че само си гост под
небесата всевечни; реката в безкрайната шир лъкати - сякаш Господ
със замах се подписва, мига - вечен миг - на света да дари.
И разбираш: следата от охлюв по-трайна е тук от мастило!
И че времето, вече на толкова славни мъже отмъстило,
ще изтрие от звездната плоча господнето име дори...
Маратон
Когато няма повече кентаври
и няма вече ни пегаси, ни коне -
пристига вестоносецът... Кръвта ври
във вените... Не пада той на колене -
той рухва на владетеля в краката!...
Но има и по-страшно от смъртта:
когато на победата крилата
крилете й прекърши завистта.
Поетът тъй със свитък стихове в ръка -
с душа неопетнена - бялото в око на бивол! -
застава пред Поезията. В съдбоносни дни...
За нейните божествени крака
в небесната подметка златни кабъри набивал,
поетът крачи бос по натрошените стъкла
на минали и бъдни съсипни...
Разпети петък II
Само тая чаша, Авва Отче,
днес да ме отмине отреди!
Борис Пастернак
Това, което мене ме отмина,
отишло е при друг, уви... И аз не знам
дали съм аз щастлив - или нещастен той - наполовина.
Дали това, което тук опазим, няма да го пропилеем там...
Подай ми тая чаша, Авва Отче. За какво ли цял живот
буя, нагоре все стремя се?... Сребърна ли мина
е чистото небе... Или земята е небе наполовина?
Защо по пътя да не падам, щом е полет в друг, беззвезден свод?
Не, няма на хорото фарисейско да се хвана, да играя...
И ми остава само - за накрая! -
(за учениците добър урок)
най-истинското - да умра наполовина:
човек - на кръста да загина
и да възкръсна - вече Бог!
Палимпсести*
Да събереш на едно място стихове, писани преди близо половин век, и стихотворения от вчера, е колкото дръзко, толкова и рисковано. Защото може да се потвърди - за кой ли път? - максимата, че това, което отнема или прибавя нещо в изкуството, е единствено неумолимото време. Не само не печатани, но и не предлагани за печат по причини, които не искам да излагам, защото за хората от моето поколение са до болка познати, а за младите могат да се сторят абсурдни, тези откъслеци от ранната ми поезия, или по-скоро тогавашни мои усещания за поезията, днес възприемам като своеобразни палимпсести, макар времето (както се вижда) да не е изчегъртало нищо от тях. Имам усещането обаче, че те доброволно са отстъпили мястото си, за да се появят новите текстове. Дали трябва да съжаляваме - макар да имаме и по-значителни поводи за подобни чувства - за пропуснати възможности и като стилистика, и като изяви на мисълта? В изкуството нищо не се губи. Енергията преминава от един вид в друг. Може би това е само реплика към ония, които, усетили сърбеж в слабините, ни занимават със своето щастливо откритие, в което няма нищо лошо, ако не го правеха от завидна за тях висота. Без да усещат, че са стъпили върху нечии рамене. И още по-лошо - на нечия глава!
К К
*Древни ръкописи, чийто оригинален текст е заличен и върху него е написан нов
Първи палимпсест
Улица "Каймакчалан"
Който скита из нощни квартали,
ще се прибира през цял Всемир.
Всичко люлее се - ври ти кръвта ли,
или ще спрягаш глагола vomir?!
На тротоара две росни тополи.
И се пита смутен домът:
вън чии гъливерски крачоли
тръпнат и бирено-топло димят?
Вятърът чак до вас те изпраща,
вятърът - вечният млад поет...
Горе луната зее воняща
като дупка на стар клозет.
1969
Сеяч на думи
I
Най-истински са простите неща.
Богатството - дарява ни със свойта участ зла то.
Кой, дръзнал в рая да пресява злато,
със златни песъчинки е засял нощта?
Сеяч на думи! Кой не издълба
сам името си върху вятъра... И всуе, всуе...
Какво ще кажем на капризната съдба,
освен това, което иска тя да чуе!
Добре, че Бог не е успял да доизпипа
света - та в рядък, ненадеен час
да проличи божественото в нас.
Светкавица: небето си разтваря ципа.
И руква изведнъж... На своя свят убог
и всичко, сторено от нас, пикае Бог.
II
Каква злина да сторя в тоя мрачен час?
Затворник, непригоден да живее като всеки,
и пак побързал да го приберат в кафеза - аз,
аз също искам да остана в твоята душа. Навеки...
- И теб не те отмина любовта - жена,
единствена във всичко. И за двата свята.
Но ти не я видя сред светлината,
понеже тя сама бе светлина.
Добре, че Бог не е успял да доизпипа
света - та пак да скрием своята убога
надменност... И да спорим като равни пак.
Ала ревнив е Яхве, не признава той ни мантия, ни дрипа.
И - струя кръв по каменното стълбище на Бога -
светкавица начупва тягостния мрак.
Втори палимпсест
* * *
... накрая анусът - прекрасно-грозна язва.
Артюр Рембо
Пак пролет е. И младост. Ах, тия славни annus
mirabilis... Из парка на воля скитам пак,
а там, над мен, небето е син подут тумбак
със слънце възпалено подобно цъфнал анус.
Какви хемороиди! Но аз съм вечно първи
и бързо скачам: - Помощ веднага да дадем!
И с облаче ефирно намазвам ги - мехлем,
и лепвам залез - марля, след малко цяла в кърви.
1968
Наркоза
И тъй, да тръгваме - и аз, и ти до мен -
когато на небето гаснещият ден
е проснат - пациент, готов за операция...
Томас Стърнс Елиът
Светът е безнадежден пациент.
И ние - жалки, с вечната надежда
за по-добро... А всеки виждал е какво се сцежда
на изгрева от мократа плацента.
И ти, роденият, за да умреш,
попитай се: защо човек не спира да зачева
и ражда... От любов? Оплетен в райската й мрежа!
А и любов ли е това между Адам и Ева?
Как свеж е сводът след дъжда, какво че има
и кръв. И самолетната следа - висящ катетър -
те връща пак в живота с мисли за напред.
На кой ли стар болник, с неизлечима
коварна болест, слънцето е анус претер
и гнусните му извержения сме длъжни да търпим.
Трети палимпсест
Gaudeamus
На Владо Даверов,
автора на новелата "Квартирантът"
Хазяйката насипва в саксиите си хумус
и пак са на балкона, навън, на свобода;
но ние сме поети и uvenes dum sumus
ще й ги ръсим нощем със слънчева вода.
В подуенските кръчми, в таванските квартири
в ръце не чаши с вино - сърцата си държим!
Коминът сред вълмата от облаци се вири
и пръска свойта сперма от гъст и лепкав дим.
Луната - гадна дупка, ала чия ли? - зее.
На покрива котакът и котката се чукат
по цели нощи в здрача по мартенски лилав...
Поетът млад - о, гений! - в световното мазе е...
А под стрехата скрежест виси, звънти суджукът -
щастливата подкова на вечния еснаф.
1970
Все пак животът...
Ухание на син оголен нож
издува ноздрите ти... Тоя тръпен мирис,
кървящ от черния раздрипан ирис
на звездното небе след полунощ.
Какво ли преди миг зад зейналата вулва
се е заченало? С нов свят света ли да смени?
Или пък семето на звездните мъглявини,
проляло се е всуе - истините тъмни да затулва
на вечния Всемир... А колко прости са нещата!
Над сънните чукари и гори
припламва петльовият гребен на зората.
Мигът, когато пак ще зазори...
И в тоя миг за някои самото време
назад - към истинската нощ - внезапно ще поеме.