Роден

Райнер Мария Рилке

Франсоа Огюст Рене Роден е роден на 12 ноември 1840 г. в Париж. Първоначално учи математика и рисуване при известния френски скулптор Антоан Луи Бари. През 1864 г. възнамерява да предложи в Парижкия салон на изкуствата първата си творба "Човекът със счупен нос", но получава отказ. Поради това, че не го приемат в Школата за изящни изкуства, постъпва в ателието на Алберт Кари-Бельоз, в което се изработват различни елементи на архитектурна украса. Известно време живее в Брюксел, където продължава да се самообразова и изучава творчеството на Рубенс. През 1875 г. пътува в Италия. 
Получава признание за таланта си едва през 1878 г., когато държавата откупува две от творбите му "Крачещият мъж" (1877) и "Йоан Кръстител" (1878). Това отключва неговия път към голямото изкуство. През 1880 г. започва работа над творбата "Портите към Ада". В 1886 г. създава "Целувката", а в 1888 г. "Мислителят" - скулптури, с които става известен като творец. Същата година работи над паметник на Виктор Юго. През 1991 г. получава поръчка за монумент на Балзак, която завършва със скандал. През 1900 г. на Световното изложение в Париж френското правителство му предоставя цял павилион.
Не по-малко драматичен е личният живот на художника. През 1885 г. се запознава с 19-годишната Камий Клодел, която от талантлива ученичка става негова вдъхновителка и любима. Заедно с това живее "официално" с друга жена - Роз Бюре, която му ражда син. Малко преди смъртта си през 1917 г. двамата сключват брак. Умира сред мизерия и нищета в края на същата година в парижкото предградие Мьодон.
Както вече ДУМА писа в края на май т.г., в шест от залите на НХГ са подредени 80 скулптури и 20 рисунки на гениалния творец, сред които "Мислителят", "Портите към Ада", "Йоан Кръстител" и "Крачещият мъж".
Изложбата продължава и ще бъде отворена за посетители до 15 септември т.г.

Той е старец. И животът му е от тези, които е невъзможно да разкажеш. Осмелявам се да кажа името му: РОДЕН. Това е име на безброй неща. Питате за тях? Смущавам се - не мога нищичко да ви покажа. Но ми се струва, че се занизват в спомените ви едно творение и още едно... И като че ли се овеществяват между нас: Мъжът със счупения нос, незабравим, като неочаквано вдигнат юмрук, поразяващ с многогласата мъка на лицето си. "Целувката" - така се нарича скулптурата на момиче и мъж... Имаш чувството, че от допиращите се повърхности потичат вълни... И ставаш зрител на красота, предчувствие и сила, на блаженството от целувката. То е подобно на слънце, което изгрява и светлината му пълзи по телата...
Но още по-чудотворна е оная целувка - творбата, наречена "Вечният идол". Момичето е коленичило. Нейното прекрасно тяло нежно е отпуснато назад. Дясната ръка е простряна, стреми се да докосне крака. В тези три линии, от които се извисява пътят към света, е заключен животът й в своята тайна. Камъкът под нея се извисява... И в поведението, което има това младо момиче, изпаднало в мечти или в самота, се разпознава древната свещена изразност, в която потъва богинята на далечен, жесток култ. Главата е склонена. С израз на снизхождение, величие и търпение вижда тя, като че ли от висините на безкрайно тиха нощ, мъжа, докосващ нейната гръд с лице, като че ли потъващо в много цветя. Той също е коленичил в камъка, но дълбоко, по-дълбоко... Ръцете му зад тялото са като ненужни, празни предмети. Тайнствено величие вее от тази група. Не бива да й се дава обозначение. Има хиляди - и всяко е ново и загадъчно в своята неназовимост.
Властта да изписва миналото до покоряваща непреходност Роден изразява винаги, когато исторически сюжети или образи се въплътяват в изкуството му, но навярно "Гражданите на Кале" превъзхождат всичко. Сюжетът е ограничен в няколко реда на Фрусоар - историята за това как Едуард Трети, английски крал, не искал да помилва победения град, вече изплашен от глад и как най-накрая кралят се съгласява да отстъпи, ако шест от най-уважаваните граждани предадат със собствените си ръце ключа на града.
Роден почувствал, че в тази история има миг, в който се случва нещо величаво, нещо неназовимо, независимо от времето. Той вижда как тези мъже започват трагичното си шествие. Всеки един, натоварен с миналото си застава там, готов. Шест мъже - така различни един от друг. Само двамата братя имат определена прилика. И в спомените на Роден се роят изрази на лица в сбогуване, в отречение. Жест след жест. И той ги събира. И пресъздава. Те се изливат от реката на неговото познание. И като че ли в паметта му са молителствали сто герои. От всичките сто - той създава шест. Извайва ги по-високи от човешки ръст, вдъхновява ги с истинското величие на тяхното решение. Роден сътворява старика с отпуснати рамене и немощни стави. И му дава тежката провлечена стъпка на износената от старостта походка с израз на безкрайна умора.
Роден създава оня, който носи ключа. В него пулсира живот за множество предстоящи години. Този живот напира в последния час. Устните са стиснати, ръцете са впити в ключа. В усилията е вложен огън, който изгаря упорството.
Той създава и човека, подпрял с две ръце клюмналата си глава, като че ли да събере духа си за още миг съществувание.
Създава и двамата братя. Единият се оглежда назад, докато другият с едно движение на решимост и отдаденост скланя глава - като че ли вече я поднася на палача.
Роден създава и разпластената изразност на човека, който преминава през живота. Той върви, но се обръща още веднъж назад, гледайки, но не към града, не към плачещите и не към тези, които вървят с него. Обръща се към самия себе си. Дясната му ръка се издига, сгъва се, Ръката се люлее и се разтваря дланта, като че ли пуснала на свобода една птица. Прощаване със всичко неосъществимо, с едно неизживяно щастие, с една мъка, която предстои... С хората, които би срещнал може би... С всички възможности на утрешния ден... А също и с онази смърт, която си бе представял така далечна, нежна и тиха в края на дълъг, дълъг жизнен срок. Този образ, наречен от Густав Жефроа "Преминаващият", поставен в една сумрачна стара градина, би могъл да бъде паметник на всички загинали млади... Така Роден подарява на всеки един от тези шест мъже живот, създаващ последните жестове на тяхното битие.
И... исполинският Балзак - изображение на твореца в неговото високомерие, обрулено от собственото му движение подобно вихър, изхвърлил целия свят от тази творяща глава. За да го създаде, трябвало е да призове на помощ записки на съвременници: изказвания на Теофил Готие, бележки на братя Гонкур, великолепното Ламартиново описание на външността на Балзак. Използвал е живи модели със сходно телосложение и създал седем тежки мъже - като една предварителна работа, но чувствал, че е далеч от окончателното решение. И се върнал към Ламартиновото описание. А там се казва: "Неговото лице е лицето на стихия." И още: "У него имаше толкова много душа, че тя носеше като безтегловно това тежко тяло." Постепенно узрява крупният крачещ образ, чиято тежест се губи в каскадата на облеклото. Крехката шия е докосната от косите, а те открояват лицето, съзерцаващо - едно опиянено от пяната на творчеството лице на стихията. Това е Балзак в плодородието на своето вдъхновение, родоначалникът, разточителят на съдбите. И ако светът е пуст - неговият поглед би го населил...
.............

Година след година вървял Роден по пътищата на своя живот, като смирен ученик, едва що започващ. Никой не знаел за хилядите опити. Довереници нямал. И малко приятели. Зад работата, с която се прехранвал, криел истинското си творчество, очаквайки заветния час. Четял много. Привикнали да го виждат с книга в ръка, но може би книгата била само предлог, за да се задълбочи в себе си, в невероятната си задача. Предчувствал необозримата работа, която му предстои и това го възбуждало, концентрирало, умножавало силите му. Щом идвали съмнения и несигурност, страх от ранна смърт или заплаха от всекидневна нужда - всичко това срещало тиха, праволинейна съпротива, упорство и сила, увереност... Все още не били развени знамената на великата победа. И тя дошла - след отминалите години на упорита, уединена работа.
(Откъси от книгата "Роден" на Райнер Мария Рилке, превела и подбрала Ана Александрова.)

Огюст Роден, "Мислителят" (1886)

"Минотавър" ( 1885 - 1886)