Искал съм хората да бъдат добре

АСЕН ДИМИТРОВ КОСТОВ е роден на 3 август 1914 г. в с. Биримирци, днес познато като столичния квартал Бенковски. Целият му живот е свързан с българските железници. Има двама сина. Съпругата му е на 94 години.


"Защо трябва да се делят на АБВ и на БСП? Ако искаш да помогнеш на партията, давай заедно"

- Кога сте роден?
- Роден съм на 3 август 1914 г.
- Значи навършвате сто години, това е цял век?
- Точно така.
- Каква е тайната на дълголетието, понеже 100 години са сериозна възраст? Пушил ли сте?
- Пушил съм като дете. И съм отказал цигарите в казармата. Може би това ми удължи живота. Реших го и една вечер всичките цигари, които имах, те бяха някъде към сто къса, ги раздадох на момчетата. Дойде тогава ротният командир и ме пита: "Какво правиш, бе, Асене"? Казах му, че си раздавам цигарите, отказвам се. Добре, ама като излезем на учение някъде и имаме по 5-10 минути почивка, всички палят цигара. Аз обаче нали казах, че няма да пуша, а ми се пуши. Какво да правя? Започнах да бягам от пушачите по-далеч, да не ги гледам, понеже исках и аз да пуша. Днес така, утре така и се отказах от пушенето. И съм много доволен от това. Най-важното е, че като махнах цигарите, махнах и пиенето. Нито пия, нито пуша. Нито по жени ходя.
- Имате ли приятели, с които да се срещате?
- Останах сега най-възрастен и в Биримирци, всички ме познават. Поздравяват ме, като ме срещнат, питат ме как съм, какво правя. Уважават ме хората, не ме подминават.
- А работите ли нещо още в градината?
- Преди садях домати, зеленчуци, сега съм оставил на сина да се занимава. (Синът на бай Асен е на 75 г. - б.а.)
- Разкажете за себе си - учихте ли, до кой клас, къде работихте?
- Завършил съм прогимназия. Баща ми беше железничар-маневрист. Работеше близко до жп завода. Когато станах на 12 години, той реши да ме назначи в жп завода на работа. Постъпих като ученик. Законът тогава беше такъв, че една година трябва да работя като ученик без заплата. После следваше да ме преназначат с някаква заплата, която беше по-ниска от тази на възрастните. Като започнах да работя обаче, се оказа, че нещата не са съвсем така. Други момчета като мен бяха работили по две години, даже и по три, и не ги преназначават. По това време цар Борис ІІІ се пишеше голям любител на железниците. Пък аз нали работя в железниците. Той идваше от време на време, с бели ръкавици. Качва се на локомотива. Машинистите и огнярите си работеха, ама той се представяше за голям машинист. Застане на локомотива отпред, влака върви и, виждате ли, царят е машинист. Но идва веднъж той и ние, колкото бяхме на смяна, се събрахме и го пресрещнахме. "Ваше Величество, искаме да се оплачем. Назначени сме тук ученици без заплати. Срокът изтече, не ни преназначават." Той се обърна към началника на работилницата и каза: "Я вижте тия момчета, да ги оправите". Началникът му обеща, но нищо не направи и така си останаха нещата. След време в завода, в който работех, се създаде ремсова организация. Включих се и аз. Беше нелегална тази група. После от ремсист станах член на партията.
- Къде ви завари 9 септември 1944 г.?
- Бях у дома. Но идва един мой съсед и казва: "Знаеш ли какво става в града. Има партизани, арести..." И аз, понеже съм запален по тая работа, тръгнах и отидох на площада, пред "Александър Невски". Видях там едно момче - партизанче, от Западните покрайнини. С него учехме във вечерната гимназия. После слязох към "Дондуков" и гледам - моите другари от партийната организация отиват на митинг. Имаха и оръжие. Питам ги: "Откъде са тия пищови?" Казаха, че влезли в Дирекцията на полицията и обезоръжили полицаите. Дадоха и на мен пистолет и отидохме на митинг.
- Вие обаче и след Девети си останахте в железниците?
- Да. Когато заседаваше Народният съд, ходих пред Съдебната палата да гледам какво става. Един ден дойде там мой познат - Братой, на когото помагах преди Девети, като му оставях храна от стола на завода. Той ми предложи да ме вземе да работя при него в полицията. Аз обаче му отказах. Не мога. Не ме бива за тая работа. По-късно към железниците организираха курсове за оценка на качеството. Изкарах ги и се занимавах с това като инспектор по качеството. Като такъв се пенсионирах.
- Вижте какво стана сега с железниците.
- Абе нищо няма вече. Тоя завод, в който работих, не съществува вече. Всичко се разтури.
- Освен с цар Борис ІІІ, срещали ли сте се с някой друг държавник?
- Срещал съм се с Тодор Живков. Идва един ден моят приятел Дончо Витанов - Монката, това му беше партизанското име, и ми казва: "Асене, ей тоя другар иска да го заведеш до гробищата, имал близки там, роднини. Ама да ни преведеш през кучешките пътеки, да не ни видят хората." Не знаех кой е тоя човек. Тръгнахме. Беше облечен, при нас му казваме - япанджак, с качулка, нахлупена на главата, лицето му не се виждаше. Леко валеше дъжд. Минахме през пътеките и като стигнахме до гробищата, той (Тодор Живков - б.а.) само се обърна към Монката и му каза: "Освободи човека." И аз си заминах на работа.
Срещал съм се и втори път с Живков. Вече бях признат за активен борец. Един ден той ни събра на среща в зала "България". Идва тогава при мен пак Монката и ми вика: "Асене, ела да те запозная с Тодор Живков." Запозна ни. Това беше. Аз си останах на работа в железниците. Облаги не съм търсил никакви. Искал съм всичко да бъде човешко и всеки да бъде доволен.
- А сега човешко ли е? Как мислите?
- Да ти кажа честно, не знам. Телевизор имам и редовно гледам какво става. Дано някак се споразумеят, та да тръгне работата. Аз не одобрявам това.
- Кой с кого да се споразумее?
- Е, как кой, Станишев и Първанов. Те да осъзнаят някак, че с тия работи вредят на партията.
- Ама Първанов мисли или поне така казва, че даже помага, а не вреди? Че ще разшири по този начин влиянието на партията сред хората?
- Не знам. Аз се съмнявам. Защо трябва да се делят на АБВ и на БСП? Ако искаш да помогнеш на партията, давай заедно. Защо трябва да се организира друга партия, организация, какво ли ще е - не знам, не мога да разбера. Не му трябваше на Първанов там да се бърка. Не знам какво цели, що цели, но не биваше така да прави. Аз желая това - да се разберат. И партията да е за народа. Ето това желая. Да могат хората да са доволни и да кажат ето, това е партия на народа.
- Как да стане това обаче?
- Не знам. Тук не мога да помогна. Гледам ги по телевизията протестите и тия "ранобудните" и не знам още какви. Може би и те имат право. Рано е, още не са почнали да работят, а почват да пречат, така ми се мисли на мен. Все ми се струва, че цялата тая работа стига дотам:  "стани ти, да седна аз". Аз да съм добре, пък другия - каквото ще да става с него.
- Как живеете сега в тия години?
- Живея мизерно. В една стая. Съпругата ми е на 94 години, болна. Беше златна жена. Храним се не на маса, а на вратичката на един шкаф, която се сваля. В този шкаф държим лекарствата. Това е. Мизерия голяма.
- Значи сте от тия активни борци, дето нищо не са спечелили?
- Нищо не съм искал. Искал съм хората да бъдат добре.
- А какво стана то?
- Виждаш какво. Здрави сме, гледаме какво се случва. Това е.
- Пенсиите стигат ли?
- С тая пенсия, ако сме само аз и жена ми, ще ни стигне. Ние сме икономични. Но аз живея при едното си дете. Аз и жена ми сме направили къщата. Свири тревога за бомбандировките, жена ми прави тухли от кирпич, дето после го печем. Ние в железницата имахме влак, който ни евакуираше от София по време на бомбандировките. Аз обаче, вместо да се кача на него с другите работници, тичах вкъщи да видя жената докъде е стигнала с тухлите. А сега не се разбираме много с тоя моя син.
- Щом гледате телевизия, вероятно разбирате, че не е лесно да се управлява днес?
- Виж сега, не знам какво му е на Орешарски, но знам, че на това правителство борбата му е да създаде условия хората да могат да живеят добре.
- Ще ходите ли да гласувате на евроизборите?
- Знаеш ли какво бях решил?
- Не знам, но ако ми кажете, ще съм наясно.
- Мислех, ако нищо не стане, ако не се разберат, да си взема документите и да ида при Волен Сидеров. Ей така да си отмъстя. Обаче няма да го направя.
- На кого ще отмъстите, като идете при Волен Сидеров?
- Ама мъчно ми е бе, тежко ми е. Защо така да става? Тая партия е на народа. Не е на тях. Не може да я цепят така.