Приключението Индонезия

Николай Неков

Не съм убеден, че това е най-яката история на света. Така де - предполагам, че има други, по-яки. Но това е най-якото изживяване за мен самия.
Казват, че човек трябва да следва светлинката в себе си. Светлинката, която свети толкова силно, когато пътувам и опознавам нови култури.
Малко спонтанно се случи цялата организация на приключението ми в Индонезия. Интервюто ми дори беше след едно невероятно парти на световноизвестния DJ - Fedde le Grand, продължило до сутринта. Но се радвам от този факт, че нямах много време за приготовления и обмисляне на предстоящите ми почти 2 месеца в Азия. Почти неусетно минаха 20-те дни след Нова година и докато се усетя, вече пиех сок от кокос, провесил крака от моста на райски остров в морето, изморен от скачане във водата.

По време на пътуването дори имах късмета да остана една вечер в столицата на Катар - Доха, понеже имах дълъг престой на летището.
Но няма да лъжа - първите няколко дни далеч не бяха лесни. Бях бегло подготвен за

очакващите ме липси и различия

като цяло от начина на живот, но все пак бях доста далеч от цялостната представа за живота на мястото, на което отивах. Знаех за липсата на топла вода, свинско, хляб и предимно лютата храна там, но това далеч не беше всичко.

След 25-часовия полет приключението започна невероятно още от самото летище, където ме обля горещият нечист въздух на столицата - Джакарта. След това сблъсъкът с трафика, който въпреки късния час все още беше натоварен. Като на лента днес минават спомените от едномесечния ми престой в малкото градче Богор (което наброява почти милион, но в сравнение със столицата си е малко). Животът в моето семейство, посещенията на началните училища, фермите, workshops, селата, сафарито, оризовите полета и др. Усмивките и радостта на децата в училищата, интересът в очите на селяните, когато се запознаваха с нас, и гостоприемството и добротата на всеки един от местните хора. Първоначалното запознаване и обикването на индонезийската специфично люта храна. Свикването с липсата на свинско месо, истински солена храна и много други. Опознаването и привързването към хора, които на пръв поглед бяха толкова далеч от мен, колкото и страната ми от тяхната, но на практика адски близо. Чувството, че не си в родината, но все пак изпитваш невероятно удобство, причинено от безкрайно гостоприемните хора в Индонезия.
Веднага след като се приспособих към атмосферата (на 3-тия ден)

поех сам към столицата

знаейки че е трудна задача и трябва сам да сменя три вида странен градски транспорт. Там градският транспорт представляваше стотици много малки бусчета - за около 4-5 човека, в които понякога влизаха над 11... След успешния първи опит пътуванията ми се насочиха към все по-далечни дестинации. Загадъчни планини, действащи вулкани, райски острови и т.н.
Една вечер, след като пътувахме над 7 часа до едно далечно селце в планината, последния час от пътуването в каросерията на пикапа ни предупредиха да не говорим, за да не събудим духовете от това място. А на сутринта поради обилният дъжд се наложи местният... шаман да направи магия, за да спре дъжда. Изненадващо или не - проработи! Все пак ни предупредиха, че магията може да бъде направена само веднъж и ако пак завали, никой не може да спре дъжда...
Индонезия е рай за хора като мен - обичащи да снимат и пътуват. Обичащи безкрайно много моментите, в които се намираш на толкова хубаво място, че просто ти се иска да захвърлиш телефон, камера и всичко и просто да се насладиш на красотата. Там времето като че ли летеше. Свалих часовника си още на втория ден. Индонезийците далеч не са сред най-точните хора. За тях времето има по-скоро леко уточняващ характер. Неусетно обаче мина един месец и настъпи моментът да осъществя плана си - 2-седмична обиколка на Индонезия. Повече от 3 дни планувах пътешествието си - какво бих могъл да посетя, различни видове транспорт и т.н.
С почти бърз влак заедно с група приятели се отправихме към първата ни дестинация - Джогджакарта. Посетихме един от

най-величествените храмове

в света - будисткия храм на повече от 1000 г. - Борободур, и други по-малки. Тук срещите с гостоприемството на местните продължиха - напълно непознат човек ме приюти в къщата си, след като не намерихме достатъчно подходящо място да пренощувам, и след като приятелите ми отпътуваха обратно към столицата. Той беше поредният човек, който прави всичко възможно, за да се почувствам като у дома си. Това място имаше по-специален заряд, може би защото бях в центъра на една хилядолетна история. Представена в стотици храмове, украшения, та дори и в очите на хората по улиците.
След като разгледах основните храмове, се отправих към Бали. Въпреки съветите на всички да пътувам със самолет като по-безопасно и бързо, избрах автобус от автогарата близо до Бали. Бях решил да експериментирам с градския транспорт. Като равносметка цялото пътуване ми отне около 26 часа.
Едва ли съм сред хората, които могат най-точно да опишат уникалността на остров Бали. Тук отново се потопих изцяло в културата и вярванията на хората, експериментирайки с местата за спане. Спахме в различно семейство почти всяка вечер. Първо отседнахме в северната част - Кута, където е пренаселено с туристи от цял свят, повечето от които сърфисти. След като разгледахме основните забележителности, се насочихме към по-централната част на острова, за да се откъснем от комерсиализацията и да усетим истинската култура. След по-малко от два часа вече бяхме в Убуд. Невероятно и коренно различно място. Тук отседнахме в семейството на 54-годишен екскурзовод, който доста ни помогна при организацията на останалите дни от приключението ни.

Прекосихме Бали с мотор

пътувайки до най-южната част на острова. Там отседнахме в гостоприемно голямо хиндуистко семейство, част от което срещнахме на улицата, докато се криехме от поредния проливен дъжд. Бяха доста убедителни и бързо разбрахме, че наистина биха се радвали да отседнем в тяхната къща. Вечерта направиха невероятно барбекю в чест на далечните гости. Дори имахме уникалната възможност да медитираме посреднощ в самотен хиндуистки храм в гората в близост до ромолещата вода от река, заобикаляща 100-годишно дърво. А на сутринта станахме свидетели на сутрешния хиндуистки ритуал. На следващия ден след заминаването ни балинийците празнуваха Ниепи - "Ден на спокойствието", за съжаление не успяхме да станем част от този невероятен ритуал, но поне видяхме голяма част от приготовленията за него.
Въпреки че не ни се тръгваше, за жалост неусетно бяха минали 7-те дни в Бали, почти толкова неусетно, колкото и 47-те дни в Индонезия. Последните си 2 дни прекарах в столицата, запознавайки се все пак и с тази многомилионна част на Индонезия. В главата ми отекваха всички спомени от Бали и ми беше трудно да превключа от невероятната хиндуистка култура - храмове, на небостъргачи, бутикови молове и коли за милиони. Неслучайно бях оставил обиколката в столицата за накрая, знаейки, че това място не е за мен.
Неусетно минаха последните ми часове в Индонезия, бяха ми нужни повече от 3-4 дни, след като се прибрах, за да осъзная всичко, което съм преживял последните две седмици там.