Знамена в раклите

Павлина Николова

През нощта на 17.IХ.1912 г. камбаните на черквите "Св. Никола" и "Св. Петка" в Трън, Софийска област, биели тревожно, силно и продължително. Хората изплашени излизали навън и се питали:
- Пожар ли има?
- Къде гори?
Война, война! Обявена е война на Турция за освобождение на българските земи, останали под османско владичество. Цар Фердинанд е издал указ за обща мобилизация. Съобщението е получено по морзовия телеграф в Околийското управление и пощата. Мобилизация има и в Сърбия, Гърция и Черна гора, с които сме обединени в Балканския съюз за борба с общия враг, след като Високата порта отхвърлила съюзната нота за административна автономия на Македония и Югоизточна Тракия.

Мъжете възбудено и радостно споделяли голямата новина. Дочували се женска и детска глъчка и плачове. Откъм махала Поток идвала циганската духова музика, свирели химна "Шуми Марица окървавена...". Като стигнали до площад "Пиац", засвирили веселото, неподражаемо трънско хоро "Запоес", на което се хванали всички мъже, накичени със здравец и есенни цветя, сякаш отивали на сватба.
С голямо въодушевление и ентусиазъм, с неописуем възторг в града прииждали множество мъже от цяло Трънско - от Знеполе, Краище и Дерекуле. Вече нямало къде "игла да хвърлиш" от народ. В Трън влязла и сръбска кавалерия на високи коне, начело с прочутата духова музика от с. Сурдулица. Поискали вода. Момичета и млади жени им подавали стомни, плачейки. Войниците усмихнати им казвали: "Не бойте се, сестри, ние чидемо у Вильо коло да победимо турчина!" Скачали от конете и заиграли на място ситно сръбско хоро с провиквания.
В близост до тях, вдясно на площада, е величественият паметник на падналите край Трън български воини през Сръбско-българската война от 1885 г. Тогава трънските доброволци и войските на капитан Маринов поемат първия удар на Моравската дивизия при Дъсчан кладенец и с цената на героични усилия и жертви забавят придвижването на сърбите към Сливница.

Тогава врагове, а сега съюзници

Никой не подозира, че след няколко месеца победни действия срещу Турция ще станат отново кръвни врагове през Междусъюзническата война от 1913 г. Превратности на историята... Дочува се войнишка тръба, няколко изстрела и заповед за потегляне на мобилизираните мъже към гара Батановци, на 36 км от Трън. Там с влак от София за Кюстендил отивали, за да се включат в състава на 7-ма Рилска пехотна дивизия. Настъпила трогателна раздяла между бащи, майки и синове, братя и сестри, роднини. Отвсякъде се дочували вълнуващи думи и сдържани вопли: "Пазете се, мили наши! Бог и Св. Богородица да са с вас! Да си дойде татко, бате, чичо, укье (вуйчо), тетине (калеко)...!"

В състава на бойците от Трънско били моите родственици и съселяни: дядо ми Христо Милошов от с. Берайнци (баща на мама). Той бил съдебен чиновник (прошениеписец) в Околийския съд на Трън. Живеели в града. От майка ми Цветанка, която е била на 10 г. тогава, зная това, което описвам тук за началото на войната.
Христо Гусев (чичо на баща ми), подофицер, Никола Стоилков от с. Радово (дядо на съпруга ми, Асен Николов), Павел Ангелов от с. Берайнци - канонир (артилерист), донесъл щик от боевете при Одрин, Саздо Иванчев от с. Берайнци, ранен в крака с куршум "дум-дум", носил незаздравяващата рана цял живот и много други герои от Трънския край...
Дядо ми Христо Милошов оцелява от турските куршуми по бойните полета, но се разболява тежко от коремен тиф и почива на 36 години, въпреки че е лекуван от главния лекар на болницата в Трън д-р Стамен Григоров - завършил медицина в гр. Монпелие, Франция, с отличен успех и световно известен учен - откривателят на "бацилус булгарикус" на киселото мляко. Дядо ми оставя пет деца сираци, кое от кое по-малки, а шестото (вуйчо ми Митко) се ражда един месец след смъртта на баща си. Заедно с майка им, 26-годишна вдовица (баба Милева), изстрадват глад, мизерия и слугинство в следващите жестоки години на Първата световна война и по-късно.

В цялата страна мобилизацията за Балканската война е извършена с голям патриотичен подем, имащ

малко аналози в световната история

Всички ликували. От чужбина вкупом се завръщали български емигранти - градинари, строители, студенти, за да се включат в редовете на армията за освобождение на поробените сънародници - македонски и тракийски българи, изстрадали потисничество и съпротива. Френският военен кореспондент Людовик Надо по това време пише: "Няма здрав човек, който да не е нарамил пушка. Всички - млади и стари, бащи и деца, с песни и знамена се явяват в казармите, за да изпълнят своя дълг".
На 5.Х.1912 г. България започва своята Балканска война, след прочитането на Височайшата заповед (Манифест) в 7 ч. сутринта до действащата армия, в която се казва: "След като се изчерпаха всички мирни средства, за да се подобри доколкото е възможно живота на тези мъченици - наши братя по кръв и вяра, ние, верни изразители на народните тежнения, не можем да останем безучастни към воплите им и подпомогнати от нашия възлюбен народ, заповядваме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг."
Съгласно плана на войната Първа и Трета армия под командването на ген. Васил Кутинчев и ген. Радко Димитриев е трябвало да нанесат главния удар на турската армия по Цариградското направление - Лозенград - Бунархисар - Люлебургаз - Чаталджа - Булаир - Одрин. Българската войска тръгва на свещена война, въоръжена с пушки "Манлихер" с щик до цевта, с карабини, с картечници "Шварц лозе", със скорострелна и тежка артилерия и кавалерия. От движение е освободен Мустафа паша (Свиленград) . Следват паметни боеве при Гечкенли, Селиолу, Петра, Ерклер и Лозенград, който е предаден от турците без бой. Командващ отбраната на града е бившият министър Махмуд Мухтар паша, син на великия везир. След позорното поражение предава златната си сабя, обсипана с диаманти, сребърните си пищови и знамето на полка на ген. Радко Димитриев. Оръжието си предават и пленените турски войници, с което се признава победата на великата българска армия. В чест на победата при Лозенград в София и други градове се организират факелни шествия.
В боевете при Булаир

мразовитата, снежна зима

била вторият жесток враг на войските. Много от тях били с измръзнали крайници и жертви на "бялата смърт". В затишието между сраженията войниците се заравяли в торищата наоколо, за да се спасяват от студа. Противникът извършил десант при Шаркьой и се опитвал да премине в настъпление при Булаир, за да излезе в тил на Първа и Втора български армии - блокирали Одринската крепост. Тя е строена от западноевропейски инженери и се смятала за непревземаема. Крепостта имала повече от двадесет форта, в които се укривали над 70 000 войници и офицери от турската армия. Срещу Одринската крепост е действала Втора българска армия под командването на ген. Никола Иванов. Българските пилоти от Първо аеропланно отделение поручик Продан Топракчиев и поручик Радул Милков за пръв път в световната военна практика извършват разузнавателен полет над противника и го бомбардират от самолет "Албатрос". Турците изпадат в панически страх и ги наричат "летящи змейове".
 На 1.III.1913 г. е разпоредено цялата тежка и обсадна артилерия на Първа, Трета и Четвърта армия да се изпрати на разпореждане на началника на Източния сектор ген. Георги Вазов, където да започне атаката на крепостта. Със заповед "На нож!" и "Шуми Марица!" великите войници от 10-ти пехотен Родопски полк овладяват окопите пред крепостта. От съвместните действия на българската артилерия и пехота е осигурено бързо и успешно настъпление и победа. За две денонощия крепостта е превзета. Турците в паническо бягство напускат позициите си. Рано сутринта на 13.III.1913 г. коменданта на крепостта Шукри паша взривява турските складове с боеприпаси и продоволствие и изпраща парламентьори, които съобщават, че техния командир се предава заедно с гарнизона. Той унизително предава сабята си на ген. Никола Иванов. Над фортовете и минарето на джамията "Султан Селим" се веят български знамена.
 Докато българската армия се бие на главния стратегически коридор на войната и реализира най-тежката и кръвопролитна тактическа задача от общосъюзен план, то Сърбия и Гърция още преди подписването на Лондонския мирен договор с подли, задкулисни комбинации и секретни договорености сключват

общ таен антибългарски протокол

и военно споразумение, неспазвайки клаузите на съюзните договори, предизвикват разногласия и нарушават задълженията си по териториалните въпроси.
Военно-административните власти на Сърбия и Гърция заемат и се настаняват в по-голямата част от изоставените от неприятеля земи - Западна и Егейска Македония. Вина за това имат и българската дипломация, и командването на армията, които не полагат достатъчно усилия за политическото осигуряване на постигнатите победи в бъдеще. България от позицията по онова време на най-силната и най-популярна балканска сила е изправена от опиянението на славата, пред безизходицата на отчаянието. Светлите идеали за всебългарско обединение са помръкнали и безнадеждно проиграни. Към територията на страната идват потоци бежанци българи от Тракия, Македония и Южна Добруджа, които предпочитат родното отечество, макар победено и изнурено.
България заканително свива знамената си в раклите, събира сили и очаква по-добри времена.
Славните победи на нашата армия, чутовният й героизъм и заветите на предците ни ще пребъдат!