Духовността срещу "златния телец"

Лъчезар Еленков

Като кумир "златният телец" се появява около ХIV век преди новата ера. Известно е, че Мойсей, предводителят на избягалите от Египет евреи, се е забавил твърде дълго на Синайската планина. Неговият народ, търсещ 40 години път през пустинята, се обърнал към брат му Аарон с молба да даде друг бог, когато тръгнат към Обетованата земя. Аарон събрал златните обеци на жените и дъщерите си и излял от тях златен телец. Оттогава хилядолетия жълтият метал привлича хората и е едва ли не върховен бог на земята. Той подпалва войни, съсипва цели държави, някои издига като главна опора на злото, превръща човеците в роби, а други - в господари.
Гениалният руски и световен писател Михаил Булгаков, автор на романите "Бяла гвардия", "Театрален роман" и "Майстора и Маргарита", в навечерието на Втората световна война пише, че в света бушува една постоянна война - войната между капитала и духовността, между капитала и литературата, изкуството и културата. Културата е вътрешно състояние на човека, а "златният телец" е неговата агония - социална, нравствена, духовна. Поне така възприемат тази вечна война творците на неръкотворни духовни богатства, които защитават човека със своето творчество и гражданско поведение, без да се поддават на изкушението да се подчинят на вълчите закони на капитала, да са създатели на творчество- манифактура, далече от истинското призвание на духовността.
 Човекът с криле, какъвто е представителят на духа, често пропада в пропастите на безизходицата, защото в дързостта да се постигне невъзможното е скрита житейската и творческата драма на посветилия се да създава нематериални блага.
"Златният телец" е жесток и безскрупулен. Днес е и глобален - диктува процесите в света, сменя правителства, разгромява движения за справедлив строй, убива ръководители на независими държави, изповядващи друга философия за устройството на по-хармоничен и благороден човешки живот. И все пак капиталът панически се страхува духовността да не стане водещо начало на обществения живот, а не дай си боже, и в отношенията между отделните държави. През вековете обикновеният човек толкова силно е "обработван" от властта на капитала, че се страхува от него повече от смъртта.
Още в зората на своя политически път българското социалистическо движение отделя изключително внимание на художествено-творческата интелигенция. Димитър Благоев в своите статии в "Работнически вестник" проповядва, че духовното творчество е огледало на обществения живот. Защото се знае като азбучна истина, че създателите на духовността са неизменна опора за осъществяване на прогресивните идеи и изправянето на крехкия човек срещу жестоката машина на капитала.
Преди Благоев във вестник "Знаме" (1873) Христо Ботев пише: "...Литературата и поезията, и журналистиката... би трябвало да вземат характера на политическа пропаганда, т.е. да се съобразяват с живота, със стремленията, с потребностите на народа..." А Хегел споделя: "Ако умът не ражда идеи, очите не виждат фактите!" Именно за тези факти и тяхното релефно очертание чрез силата на духовността във всичките й проявления - литература, изкуство, култура - е постоянната война между двата полюса на битието - материалното и идеалното. Славната кохорта на светлите умове на човечеството - философи, писатели, художници, композитори и др., в своя голям подвиг и неосъществени мечти винаги са се противопоставяли срещу фалша на теорията за "чистото" изкуство и са доказвали чрез творчеството си, че безидейно изкуство няма.
 Съпротивата на духовността срещу капитала е идейна борба. Особено днес, когато в света протичат процеси, подхранвани с крупни финанси, за да се затрие всичко свято и нравствено у човека и той да се превърне в послушна машина, в зомбирано чудовище, обслужващо световната олигархия. И в това помага най-вече мощното световно информационно въздействие, което е платено в по-голямата си част от владетелите на "златния телец".
 Дали след изминалото първо десетилетие на ХХI век отново можем да говорим за бунт на човешкия дух, занимавал философите в края на ХIХ век, както и за други модификации на явлението, пронизало творчеството на великите творци през ХХ век? ХХI век поставя отново на сцената проблема за истината в изкуството и културата, за съкровения бунт на творците срещу уродливостта, лъжата, пошлостта и мракобесието.
Ако пренесем проблема върху българската "духовна" сцена, ще се уверим, че управниците от ГЕРБ насочват страната ни изцяло в глобалистичното русло, като подкрепят без уговорки процесите на духовния регрес и заличаване на българския културно-исторически  код.
 "Златният телец", в своя хилядолетен опит да поробва, знае, че духовната деградация е много по-страшна от всяка криза. Животът е право на избор! И духовността във всичките й разновидности предоставя на човека правото на този избор.
 Какъв е кодексът на българското самосъзнание и гордост? Кои са неговите ориентири днес в условията на тотална унификация и криза на нравствеността, на духа?
 ТОЛЕРАНТНОСТТА. Тя е наше изконно достояние. Отнася се до общуването между хората, етносите, нациите и расите. Творците на българската духовност не само са доказвали тази своя максима, но са я и отстоявали като задължителна норма на поведение. Достатъчно е да припомним диспута между св. Константин Кирил Философ и римския папа през IХ век, в който създателят на кирилицата, защитавайки правото на българите и славяните да славят Бога на своя матерен език, казва: "...Та нали слънцето свети еднакво за всички..." А съвестта на България - Апостолът на свободата Васил Левски - проповядва навсякъде из поробеното Отечество, че "святата и чиста република е дом и за българи, и за турци, и за евреи, и за арменци".
Печално е, че днес в България се покровителстват сдружения, дори и партии, които рушат единството на нацията.
РОДЪТ И РОДОВАТА ПАМЕТ са генератори на националното самосъзнание. Урбанизацията се превърна в бетонен ковчег, който трудно се пробива от корените на кръвта. Мъждукащите огнища на националната ни свяст, наситена с мила патриархална обич, нямат сили да се противопоставят на алиенацията и отчуждението в препускащия глобален свят. Години деца и родители не се срещат, дори на семейна вечеря или обяд. Родословното дърво е почти изсъхнало. Имената на предците ни изчезват. Регистрите гъмжат от Ивон, Жан, Моника, Джон... Класиците на българската литература са ни завещали чудесни примери как трябва да живеем, осенени от вярата и подвига на предците. Но дали четем и изучаваме творбите им? И дали в борбата за насъщния не сме забравили техния духовен хляб?!
 ДЪРЖАВАТА СЛЕДВА да е стожер на духа, но със своите несъстоятелни реформи в образованието и културата тя окончателно се разминава през последните две-три години с духовните потребности на българския народ.
Днес подвиг ли са художествената литература и изкуството? Този въпрос се нуждае от конкретен отговор, защото това касае социалната, обществената и патриотичната мисия на културата.
Все повече духовността се огражда с телени мрежи и затваря в своеобразно гето, строго охранявано от мнимите бюстители на "демокрацията". И дали не е далече денят, когато библиотеките ще бъдат прочистени от "вредните" книги? Всичко може да се очаква, когато в двора на българската духовност потропват ботуши и се разхождат нискочели "шефове на културата". А дали българската интелигенция няма да се окаже неподготвена за това ново варварство?...
 Въпроси, които се нуждаят от пределно ясни отговори. Но как може да стане това, след като повечето от вестниците, списанията и електронните медии у нас са зависими от "златния телец". Има нещо още по-тревожно. Никога в своята история нашата журналистика не е била толкова повърхностна и тъй далече от същностните проблеми на човека. "Леката кавалерия" в журналистиката ни препуска по страниците на вестниците и се разхожда из полето на сините екрани без капка гражданска съвест.
Насажда се пошлост, безнравственост и привидна аполитичност.
Време е творците на непреходни духовни ценности да получат отговор и на множество други въпроси: Кои са идеалите на човека в началото на ХХI век? Достига ли ни смелост да назовем корените на злото, което ни обгражда? Кое е истински стойностното изкуство? Днес има ли могъщ процес в световната култура? Как се съизмерва духовността с мащабите на историята? За кого трябва да творят днес творците- за "елитите" или за "масата", за "потребителите"? За народа?!... А дали тази максима не се е превърнала в анахронизъм и гола декларация, след като самият народ тотално е потънал в лабиринтите на световната фабрика за промиване на мозъци?
Днес в битката между духовността и капитала везните са наклонени към "златния телец". Но утре? Утре "с главите си ще счупим ледовете", както заявява непрежалимият Никола Вапцаров. Майсторите на културата по примера на великите свои предшественици ще победят в борбата за извисяване на човека - гарант за социалния прогрес и съзидателната мисия на културата. Друга алтернатива няма!