Има ли втора ръка?

През миналата седмица Германия за пореден път се обяви против разширението на Шенген, на което толкова се надяваме и ние. От влизането ни в ЕС това е една от основните цели на всяко правителство. Включително и на това на ГЕРБ. А помните ли как тържествено се обяви, че остава само "една сграда да се измаже" и сме вътре?
Да, ама не! Шенген пак няма да има. Оказваме се в ситуация като в онзи стар виц - и с шапка, и без шапка, все не сме изрядни. А само преди дни самият Жан-Клод Юнкер се обяви за приемането на България и Румъния. Човек би си помислил, че щом височайша фигура като Юнкер казва такова нещо, има на какво да се надяваме. За пореден път обаче се убеждаваме, че в ЕС има страни, които са по-равни от другите и за тях важи друг стандарт. Германия, Холандия и Австрия възроптаха срещу плана на Юнкер и дадоха да се разбере, че той просто няма да се случи. А височайшата фигура изглежда като фигурант.
И ако в началото Европа имаше оправдание с неизвършените реформи, към ден днешен България отговаря напълно на всякакви официални критерии, за да се присъедини към бленувания Шенген. Но това не е за първи път - спомнете си храните, бежанците или дори въпроса с визите за САЩ и Канада. Неслучайно се налага мнението, че Европа вече работи на няколко скорости. Или поне две - една за т.нар. стара Европа и друга за новоприсъединените бедни роднини. Няма как да е иначе, когато на някои е позволено да правят каквото поискат, докато други трябва стриктно да се придържат към регламентите - под заплаха от спиране на еврофондове например. Двойният стандарт на "старите" обаче все повече се набива на очи. Никой не обича да бъде третиран като втора ръка човек. Затова едва ли е изненада, че на Изток ЕС има все повече проблеми. Само ние раболепно продължаваме да слушаме "началниците".