ИЗГНАНИКЪТ АНДРЕЙ ТАРКОВСКИ

Соня Александрова, Флоренция
Специално за ДУМА

През нощта на 28 срещу 29 декември 1986 г. руският режисьор Андрей Тарковски издъхва, изгнаник във Франция, след продължително боледуване. Съпругата му Лариса отказва поканата на тогавашните управници да пренесе тялото в СССР и го погребва в руското гробище недалеч от Париж. Така изпълнява и завещанието му да почива извън прокудилата го родина.
За да отбележат 30 години от смъртта и 85 години (на 4 април) от рождението на Тарковски областта Тоскана, международният институт "Андрей Тарковски" и Френският културен институт във Флоренция подариха на неговите почитатели много запомнящи се инициативи, чиято кулминация беше през януари. На еднодневния международен симпозиум "Артистичното наследство на Андрей Тарковски" италиански, руски и френски изследователи на творчеството му потвърдиха неговото безсмъртие. Поезия, музика, изложба-инсталация придружаваха четенията на откъси от дневниците на режисьора, преведени и преиздадени на италиански.
Защо именно Флоренция го чества с такова особено внимание? Тук той получава почетно жителство и исканото политическо убежище още през 1984 г. и има своя дом, приютил днес института "Тарковски". "Това е градът, който обича, както и цялата област Тоскана. Тук се съхранява и неговият архив, събрал най-голямата колекция от 70 хиляди архивни единици - писания, ленти, документи, сценарии, записки, писма от приятели и почитатели, рисунки за живота и творчеството му като режисьор, сценарист, художник, поет", разказва синът му Андрей, президент на международния институт "А. Тарковски", чието друго седалище е в Париж. В центъра на града, пред дома, където Тарковски пребивава през последните си години, има мраморна плоча. Тук режисьорът живее в изгнание заедно с жена си Лариса. Тук монтира и последния си филм "Жертвоприношение" (голямата награда, наградата на ФИПРЕССИ и на екуменическото жури в Кан, 1986). Вътре всичко е идентично - обзавеждане от тъмна мебел, две картини, изпратени му от Сергей Параджанов от затвора. Домът на Тарковски във Флоренция няма да бъде музей, защото желанието на самия режисьор е да се превърне в институт по изкуство, Академия за кино с различни дисциплини, в която да участват негови приятели артисти.
Кулминацията на честванията беше пълната ретроспектива на оригинален език и на 35 мм на седемте игрални филма на Тарковски, направени за 25 години - "Иваново детство", "Андрей Рубльов", "Соларис", "Огледало", "Сталкер", "Носталгия", "Жертвоприношение", дипломния му среднометражен "Валяк и цигулка" (1961). Всички те съдържат автобиографични елементи, присъстващи по-ясно или по-завоалирано. Киното му съдържа сцени, разсъждения, аспекти от реалния или въображаемия живот, често неразгадаеми.
Особено ценна беше прожекцията на "Убийци" (1956) - първата студентска работа на бъдещия режисьор, направена по разказ на Хемингуей. Предизвикателството е голямо, защото никога преди това студент не се е захващал с екранизация на западен автор.
Оттогава започват непрекъснатите предизвикателства на режисьора. Сблъсъците със съветската власт тръгват още с игралния му дебют "Иваново детство" ("Златен лъв" във Венеция, 1963). Историята на едно дете по време на Втората световна война, разказана в онирична, символична и поетична атмосфера, дразни. 31-годишният Тарковски поема режисурата от свой колега и променя всичко - сценарий, актьори, смисъл на творбата. Ражда се "международен случай", в негова защита се произнася и Жан Пол Сартр.
Враждебността на режима се засилва при излизането на "Андрей Рубльов" (1966), цензуриран и с риск негативът да бъде унищожен с киселина. Спасен е благодарение на приятели, сред които Шостакович, който организира частни прожекции. Солженицин е един от хората, разгромили "Андрей Рубльов", от което Тарковски страда много. Независимо от политическия натиск, филмът получава наградата на ФИПРЕССИ в Кан (1969), но едва през 1971 г. е прожектиран в Русия. Подобна е съдбата и на "Огледало" (1974), показан за няколко седмици. "Сталкер" (1979, Голямата награда на журито в Кан, 1980), след дълъг период на забрани все пак се появява на бял свят, но и той също преодолява цензурни трудности. Италианско-съветската копродукция "Носталгия" (1983) е спряна от влиятелния тогава режисьор Сергей Бондарчук за участие на фестивала в Кан. Тя все пак успява да отиде и печели три важни отличия - наградата за режисура, наградата на ФИПРЕССИ и на екуменическото жури. Това принуждава Тарковски, живеещ със съпругата си вече в Италия от 1982 г., да остане в чужбина, за да може да работи и завърши филмите си, препятствани в Русия. Синът му е държан в СССР като залог за тяхното завръщане. След 4-годишна раздяла и след писмо на Митеран до Горбачов му дават виза за Франция, където се среща с вече болния си баща през януари 1986 г. в Париж.
Тарковски е силно свързан с Италия. Именно на пресконференция в Милано (юли 1984) заявява, че няма да се завърне в СССР. В родината на Данте той намира условия за творчество. Сценаристът Тонино Гуера, негов дългогодишен приятел, разказва: "Аз и жена ми имахме къща близо до неговата в Русия. Помня най-вече разходките ни по време на снеговалеж. Не защото това ни харесваше, но бяхме наблюдавани от полицията и нашите диалози трябваше да бъдат секретни. С течение на годините аз и жена ми успяхме да доведем Андрей в Италия за снимките на филма му "Носталгия". Беше много трудно, но успяхме." 
Историята на "Носталгия" разказа представеният по време на честванията документален филм на Тарковски и Гуера "Време за пътуване" (1983), посветен на търсенията на места за снимки. Фелини, приятел и на двамата, посочва на Тонино Гуера онова магическо място Баньо Виньони (термални извори - б. а.), което Тарковски избира за филма, питайки се: "Защо тези чудесни неща не могат да ги видят моите приятели, моята съпруга, моите синове?" Термалният извор Баньо Виньони със своите сутрешни изпарения и мъгла, с мълчанието си му напомня за Русия. Именно в Тоскана Тарковски купува терен, за да си построи селска къща, подобна на тази на 300 км от Москва, която лично изгражда.
"Когато Андрей дойде и започнахме да обсъждаме приготвената от мен обиколка из страната, от съвместните размисли се роди "Носталгия", която по същество е пътуване на руснак из Италия", признава Гуера.
Тарковски търси своята Италия, чиято красота не е сама по себе си, а част от душевното му състояние. Много рядко си води бележки. "Прекалено красиво е", е традиционната му фраза. Гуера се старае с всички сили и показва все нови и нови прелести, но Тарковски е неумолим: "Още не виждам места, в които да поставя нашия герой. Много ми е важно това да не е свързано с красотата на Италия, а с хората, пътешествията, чувствата. Тогава ще ми олекне. Не мисля, че трябва да отделяме голямо внимание на архитектурата, макар че нашият герой се интересува от нея. Най-важното е да се обърне внимание на пътуването, което той прави вътре в себе си."
Филмът е построен като диалог между Гуера и Тарковски, но не ни напуска усещането, че това е преди всичко вътрешен монолог на режисьора руснак, който само поддържа разговора със сценариста италианец. Живото слово е онова, което покорява по време на гледането. Въпросите на италиански и отговорите на руски се сливат и сякаш слушаме един и същи глас. Това е филм медитация, филм монолог. Парата безшумно се повдига от Баньо Виньони, свещта в стаята угасва. И търсенето на места за снимки за "Носталгия" се превръща в носталгия. По един рано отишъл си автор, чието признание приковава: "Моите филми не трябва да се гледат, а да се преживяват."

Режисьорът с  Тонино Гуера

Улицата с дома на Тарковски
 

Гробът на Тарковски
Снимки Архив