ДВЕ НОЩИ НА ПРИЗНАНИЯ

Първата е точно определена - нощта на 22 април 1938 г., в кабинета на Зигмунд Фройд във Виена. Втората е неопределена - със сигурност в наше време в модерен апартамент в съвременен Париж. Общото е, че и двете нощи се превръщат в нощи на разкриване на тайни връзки, отношения и чувства, а също и нощи на драматични размисли за съдбата на човечеството, за вярата и неверието или на забавни признания и странни обрати. Двете пиеси, в които нощта се превръща в поле на неочаквани разкрития, са "Посетителят" от именития френски автор Ерик Еманюел Шмит, поставена в театър "Сълза и смях", и "Името" от Александър дьо ла Пателиер и Матийо Делапорт, поставена в Сатиричния театър. Оттук нататък започват разликите.
Ако "Посетителят" е драматичен интелектуален разговор за отговорността на личността, изправена пред лицето на насилието и жестокостта, за съдбата на човека в един разкъсван от противоречия и драматични конфликти свят, който геният на века д-р Фройд води с въображаемия, безименен и стряскащ с невидимата си мощ Посетител, то "Името" е искряща от остроумие, игра на думи и забавни недоразумения с почти драматични последици комедия за група отдавнашни приятели, които, провокирани от една неуместна шега, се изправят пред бездната на неразбирането, скритите тайни и недоизказаните истини.
Съвсем естествено и двата спектакъла са както съвсем различни по тема, форма и внушения, така и в известна степен сходни с предизвикателството към интелектуално и рационално възприемане на сценичния живот. Постановчикът на "Посетителят" Александър Чобанов е избрал мрачно поетичната стилистика на игра на сенки и въображение, за да предаде тревожните, драматични и на места стигащи до трагични прозрения размисли на Зигмунд Фройд, пресъздаден от Петър Райжеков с интелигентна сдържаност, във въображаемия му спор за стойността и силата на вярата и абсолютно необходимите за рационално мислещия човек на ХХ век доказателства за съществуването на някой по-висш разум, въплътени в образа на Посетителя, изигран с ярка изразност от Вельо Горанов. Представлението увлича именно с умната игра на интелектуални парадокси и предизвикателства и великолепно написаните роли на двамата герои.
Постановчикът на "Името" Здравко Митков е изградил своето представление в стилистиката на хладно остроумната комедия, в която главни действащи лица са играта на думи, словесните парадокси и неочакваните обрати на мисълта. Вечерта на разкритията започва от желанието на един от героите - Венсан, да нарече неродения си син Адолф. Оттук нататък се разплита мрежата на скритите неудовлетворености в семейството на Елизабет и Пиер, изиграни от Ана Вълчанова и Николай Урумов с великолепен усет за мярка, на явните и предполагаеми недоразумения в двойката на Венсан и Анна, изиграни от Михаил Билалов и Ирина Първанова с впечатляващо умение за пресъздаване на сценичния парадокс, и комедийно-драматичните признания на Клод, изиграни от Богдан Казанджиев ярко и категорично. Представлението увлича със забавната игра на интелигентния хумор, съсредоточен не в ситуациите, а в словото и в характерите, и, разбира се, с неочаквания сатиричен поглед към света, взаимоотношенията и пристрастията на съвременния човек.
Така двете нощи на признания, пресъздадени в "Посетителят" и в "Името", ни показват две от лицата на съвременната френска пиеса, лица несъмнено интересни, оригинални като поглед към човека и нещата от живота.


Богдан Казанджиев, Михаил Билалов, Ана Вълчанова и Николай Урумов в сцена от "Името", постановка на Здравко Митков
 

Михаил Билалов (Венсан) и Николай Урумов (Пиер) в сцена от "Името"
 

Ана Вълчанова (Елизабет), Богдан Казанджиев (Клод) и Ирина Първанова (Анна) в сцена от "Името"
 

Петър Райжеков и Вельо Горанов в сцена от "Посетителят", постановка на Александър Чобанов
 

Петър Райжеков, Николай Тодоров и Вельо Горанов в сцена от "Посетителят", постановка на Александър Чобанов
Снимки Елена Ненчева