Стихотворения от Драгомир ШОПОВ

Драгомир Шопов е роден на 13 август 1938 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е завеждащ отдел "Поезия" в Българското национално радио и главен редактор на вестник "Земеделско знаме". Издал е 35 книги - поезия и публицистика. Бил е народен представител в 37 и 38 Народно събрание. Член е на Управителния съвет на Съюза на българските писатели и на Славянското дружество в България. Носител е на различни литературни награди и отличия.

Преди години попаднах в едно зимно село, където се запознах с възрастен селянин, дълго живял и препатил. Той ме разведе навсякъде, обиколихме побелелите ниви, дълго разговаряхме в кръчмата за какво ли не и най-вече за все по-трудния живот на българина, за осиротелите селски къщи, за порутения паметник на септемврийците от 1923 година... Каза ми, че баща му бил убит през онези кървави дни и нощи. Тогава написах няколко стихотворения, които не съм публикувал досега.


На нивата
           
    Купа сено, ръждиво кална.
    Прелита птица и крещи.
    А в тази нивица печална
    успя ли да засееш ти

    надеждата, че ще е здраве,
    утехата, че ще си жив...
    Човекът с мен не разговаря,
    транзистор във ръка държи

    и слуша нещо настървено,
    но не дочувам аз какво.
- Ще бъде, рекоха, студено.
А гледай го това дърво -

аха-аха и ще напъпи,
иди, че после го спаси.
И до дървото се разстъпи.
-  Не си оттука, а, не си?

Но запомни едно от мене:
ей тая, черната земя,
познава и живот и мрене,
тя иска гледане, ама...

Забравихме ли я, какво е
във тоя пусти опак свят.
Делиме всичко - мое, твое
и всеки е навълчил врат.

А тя, земицата, все чака,
но ще дочака ли - не знам.
То и гърбината е яка,
па болка боцне тука, там...

Прощавай! - рече ми и стана:
Дано се видим с тебе пак.
Аз гледах как прелита врана
и още чувам злия грак.


Студено

Февруарското слънце говори
с оголялото пусто дърво.
А човекът се щура из двора -
нещо търси ли той? И какво?

И какво може тук да открие:
стара дума, костилка от плод...
Аз не зная за него. А ние
в този градски забързан живот?

Ние как ще открием, кажете,
позабравени нужни неща,
без които не може сърцето,
без които не може света?

Няма двор, а панелни етажи.
И дръвчета край нас не растат.
Няма дума с кого да си кажеш.
Няма кой да посрещнеш от път.

И вината расте като бреме
с непосилна и тягостна власт.
Откъде топлинка ще си вземе
този, дето ще дойде след нас?


По пътя

През мрежата на голите дървета
съзирам път. И някой ходи там.
А зимно слънце ореолно свети
върху човека - да не бъде сам.

Той не е сам. Наблизо има къщи,
пролайва куче, иде женски смях...
Това е свят със дни едни и същи,
огромен свят без хитрост и без грях.

Без алчност свят, без думи неразбрани.
Тук времето е сметнато до час
и то лекува всички тежки рани
върху земята или върху нас.

И може би така ще стане лека
пътеката в замръзналия слог.
Събуден ден. Пред мен върви човека -
съмнение, надежда или Бог...


Утеха

Човек и да греши, когато търси
да се разкъсва от въпрос и зов,
да носи раждане и земетръси,
да плаче от добро и от любов -

такъв човек ако застигнеш в дните,
до края няма да усетиш жал,
защото значи всичко си изпитал
и не напразно много си разбрал.


1923 

Два пъти го отвеждали на разстрел,
два пъти оживявал от ада.
Ти ли, майко, го учи да бъде смел,
макар да знаеше колко ще страда?

Две сърца нямал, а издържал -
бесен, изгарян, изправен до гроба...
Чу ли, майко, как беше мълчал,
свил юмруци от твърдост и злоба?

Твоят син, майко, твойто момче.
Щяха за него до кръв да те бият.
Мислеха: тя всичко ще си рече.
Мислеха, че си слаба ония...

Нищо не каза. Не го укори.
Знак не направи, че молиш пощада.
Гледаше - къщата вече  гори,
вече е станала огнена клада.

Първата обич изгаряше там.
Нощите, дните ти, тайните срещи...
Нищо не каза. Само "Не знам!"
шепнеха твоите устни горещи.

Само "Не знам!" и утихна така.
Падна небето - траурна кърпа.
Като страшен въпрос до твойта ръка
в черната пръст се огъваше сърпа.

Майко, майко! Сина ти разбрал.
Някой в килията всичко му казал.
Той не заплакал, той, майко, запял
с думи, които огъват желязо...

Нищо не виждал. Теб само, пожара, пръстта
и кръвта си, по ризата му избила.
Пак стреляли. Той пеел със мъртва уста
и смъртта си превърнал във сила.


Вярност

I

"Преодолявам себе си,
когато искам да остана с вас.
Разстрелян съм
на мястото на паметната плоча,
а толкова години вече
се връщам в дните ви
със гимназисткия шинел.
Не се страхувайте,
аз няма да ви преча.
Но искам да попитам:
нали не сте забравили,
че бяхме гладни, ала честни;
че бяхме млади, но безстрашни;
че имахме идея...
Нали не сте забравили за нея
в изнервеното ваше време?
Идеята
не трябва никой да отнеме,
да прекрои
подобно стара дреха!
Годините от вас какво отнеха?
Студено е
във гимназисткия шинел.
Не ме затоплят вашите венци -
те вехнат много бързо.
Фанфарите ме уморяват.
А думите, които чувам,
не са достатъчни,
за да повярвам,
че още съм ви нужен..."

II

Разстрелян е
на мястото на паметната плоча.
Начало или край,
какво оттук започва?
Какво тревожи нощите и дните? -
Дали това,
че ни откраднаха мечтите?
Дали това,
че безпаричие и глад
пристягат в смъртна хватка
бедния ни свят?
Дали това,
че мутренската ни родина
прокуди синове и дъщери
в чужбина?
Дали това, дали това?
Кажете камъни, реки,
звезди,
кажи трева...

III

Той пак се връща
в стария шинел,
раздал се целия,
а нищичко не взел.
В смъртта прекрачил
с мисълта едничка,
че утре ще се сбъдне всичко.
Но утре, утре, утре -
значи днес!
Душата си отключвам
и му казвам: - Влез!
Защото страшно е
да бъдеш сам.
Но кой е сам? -
Аз тука или той пък там?
Ах, утре, утре, утре -
значи днес!
Но днес
безродници продават род и чест,
продават ги
за власт и за пари.
Българийо, от всички тях
не се ли умори?
Днес питам себе си  -
аз как живях?
Не съм ли бивал
предпазлив и плах?
Страхувах ли се,
не превих ли гръб
пред нечий пост?
Гори ме всеки нов въпрос
и отговорът страшно ме изгаря...
Момче, момче,
аз търся твойта вяра,
защото искам малко -
искам с нея
до края на живота
да живея!