Цар, сине, цар

Дядо Вачо, карал много години войниклък и участвал във всички войни, водени от цар Фердинанд, не обичаше да разказва патилата си. Но в един летен ден на 1944 г. - дали от носталгия по младини, или от мъка по сина си Христо и внука си Петър (син на Христо), които бяха в една килия на участъка в с. Вировско, Врачанско, или от мъка за най-големия си внук Ваньо, който беше войник в гр. Кавала, Гърция, като запладни овцете под Комитските дъбове, отстоящи на 200-300 крачки от пещерата Божия мост, заразказва:
"В началото на октомври 1912 г. започнахме да се готвим да превземем Лозенград. Командирите ни учеха как да атакуваме укрепленията, а те бяха от зид и греди и имаше картечници, оръдия, ровове, бодлива тел... Турците се бяха загнездили в тях като къртици. Знаехме, че трудно ще ги превземем, но си рекохме: "Ще ги изгоним феслиите, та ако ще потоп да става." Тук дядо Вачо спря, загледа се на юг към Врачанския балкан, изпи няколко глътки вода от манерката, която му беше спомен от войниклъка, и продължи.
"Един ден, около пладне беше, ми казаха да се явя при дружинния командир. Веднага побегнах към палатката му. Спрях пред нея, стегнах колана, опънах пешовете на шинела и загладих мустаците. Така се явява пред началството. Влязох, ударих токове и започнах рапорта:
- Г'син подполковник, редник Вачо Лалов Вълков от... - и езикът ми се преплете. Дружинен командир е това, не е шега работа.
- Спокойно, юнак - рече командирът и засука мустак. Тогава комай всички бяхме с мустаци. - Викам те да ти кажа, че командирът на полка заповяда привечер да направим състезание по борба с втора дружина. Стягай се.
Ударих пак токове, рекох "слушам", обърнах се кръгом и право към ротата. Вървя и мисля как да спечеля борбата.
Към залез слънце тръбата свири "сбор". Дружините се събраха на една поляна. Чиренците от полка ме начеколиха, а те бяха тридесетина души. Някои от тях загинаха при атаката. Дойдоха и лилячени, и девенци, и баничени да ми дават кураж. По едно време дядо ти Тошко Куляшки ги разбута и нахока:
- Какво врекате бе, Вачо си знае работата.
Тошко беше ротен санитар, демек началник и те ме оставиха.
Пристигна полковият командир, полк. Бошнаков се казваше, врачанин беше. Войниците направиха място колкото пладнището.
- Е, я да видим от юнаците най-юнака - рече полковият.
Дружинният кимна да изляза на хармана, а дядо ти Тошко ми подшушна, че ще пише до село, та всички да знаят. Нямаше накъде и излязох. Излезе и един от втора дружина. Не човек, а хала. Едър, червенобузест, настръхнал и приведен напред. Дланите му колкото един ралник. "Брей, рекох си, този може да ме направи за смех." Какво съм правил не знам, но чух, че дружинният извика:
- Редник Лалов, ако не победиш - в дружината да не се връщаш!
Войниците и от двете дружини се развикаха. Ушите ми заглъхнаха. Совнах се, хванах го за кръста, турих му крак, тръшнах го на земята и здраво натиснах. Войниците извикаха "Браво, браво...", а чиренците ме понесоха на ръце. Тръбата свири "сбор". Строихме се. Полковият командир отдаде заповед, като изгрее зората, да атакуваме турчолята. Мен за награда ме зачислиха в знаменния взвод, който пази знамето от феслиите.
Призори плисна дъжд като из ведро. Офицерите минаха по позицията, дадоха последни указания и съобщиха, че лично генерал Радко Димитриев ще води полка в атака. Тридесет и пети врачански полк се именувахме.
Генералът дойде. И сега е пред очите ми. Строен, с голямо чело, мустаци, хубавец. Извади сабята, вдигна я над главата си, размаха я и изкомандва: "Полк, подготви се за атака! Знаменчик, развей знамето! Музика, засвири "Шуми Марица". Полк, след мен, в атака, напрееед!"
Всички наскачаха из окопите и извикаха: "Напред на нооож, урааа" и се втурнаха след генерала. Турците се изплашиха и като ужилени излязоха от дупките, побегнаха та паперо им се не виде".
Дядо пак замълча, изтри челото си, пи отново вода от манерката и добави: "Българската войска, сине, когато знае, че воюва за правда, нищо не я спира. Пък и командирите ни все в Русия учили.
Къде ли не гонихме турците през Балканската война. А какво спечелихме? Загубихме много земи и много българи останаха извън новите ни граници!"
- Как така бе, дядо, хем сте ги победили, хем сте загубили? - запита 10-годишното внуче.
Дядото погледна отново към Балкана, въздъхна дълбоко и каза: "Цар, сине, цар... Чужденец. През 1918 г. го изгонихме да си върви, откъдето е дошъл, но късно..."

Записал разказа:
внук о.з. полк. Пирин Вачев,
с. Чирен, общ. Враца