Окървавеният влак

Доц. д-р Боян Кастелов

Към 10 часа на 28 септември 1918 г. санитарен влак на БДЖ с 31 вагона, задъхан от владайските възвишения, се приближава към Захарна фабрика. Той е препълнен с болни и изтощени от погрома на Южния фронт войници. В него пътуват и цивилни граждани, повечето жени и застарели хора. В първите 1-2 вагона се люшкат и военнослужещи от административна рота, прибиращи се от Перник в София.
Вместо червената шапка и ритуалния знак на гаровия служител, машинистът забелязва 2-3 товарни вагона на коловоза. И от перона чува разпореждащ се глас:
- Стой! Спрете влака!
После капитанът, охраняван от двама портупей-юнкери, се разпорежда пред цялата влакова композиция:
- От едната страна ще хвърляте оръжието, а от другата - ще слизате.
Ротата юнкери от Военното училище на Негово величество царя са тук от два дни. В края на първия кантон, в близост до семафора, те в пълна бойна готовност изчакват следващите разпоредби. Най-малката съпротива от страна на пътуващите и ги очаква подготвеното покушение.
За какво им е невъоръжените във влака войници да се съпротивляват?

Изнемощели от раните си

те са налягали в купетата. Нали и капитанът им каза, че ще ги пусне да се върнат по домовете им. Само от административната рота се чува единичен ропот:
- Досега бяхме способни да носим оръжие, а сега не сме... Ще го предадем в частта си.
Този воински жест е достатъчен претекст, за да почне стрелбата. Картечният огън на юнкерската рота е насочен към прозорците с надвесени изтощени и брадясали глави. Влакът-мишена е улучен и от залпове на разположените в "Лагера" оръдия. Жертвите увисват по прозорците, на стълбищата или платформите, както са пътували. Болните, без да разберат какво става, издъхват от новите си рани. От вагоните потича невинно пролята кръв...
"Със започването на стрелбите видях как войниците започнаха да падат от вагоните като снопове. Понеже бях в по-задните вагони, слязох и се заложих в една трапчинка, за да се запазя от изстрелите. И си казах: "Тук вече ще се мре, ако и на фронта живи останахме."
Оцелелият войник Юрдан Костов ще си спомни и друго: "От командата на противниковата страна един капитан с висок глас започна да вика: "Стой! Стой!" Картечниците и пушечният огън спряха. Капитанът извика: "Който е жив, да дойде при мен!"
Ето и още една изповед на оцелелия Дико Димитров: "Ранените ни събраха и ни струпаха по-напред в един трап, където прекарахме цял ден. Там идваха генерали и казваха:

Който мърда, ще бъде разстрелян

Там ни ритаха и заплашваха. На групи по сто души ни закараха в Централния затвор."
А убитите? Те престояват три дни и три нощи във вагоните, край коловозите и перона, както са ги застигнали куршумите. Пред охранявания район на гарата, десетина мобилизирани жп работници ги пренасят. Събличат войнишките им дрехи и ги поставят в приготвените волски коли, които вечер ги извозват до гробището.
"По ул. "Гробарска" срещнах керван от волски коли с високи канати, покрити с бели чаршафи. От друсането по неравния път чаршафите на някои от тях се бяха изместили и вътре пред утринния здрач видях голи човешки трупове, нахвърляни като заклани агнета. Те бяха много, стотици и ги караха към гробището за погребение."
Тази ужасна гледка ще мъчи дълго гражданина Георги Игнатов, чийто брат-железничар е един от заставените да извозва избитите войници. И дълго време няма да дойде на себе си. В ужас изпадат и случайните минувачи, като виждат двете огромни ями, където заравят стотиците разстреляни. Дори един от полицейските агенти се осмелява да възроптае: "Защо беше това убийство на болните и невъоръжени войници?"
Над столицата пада

нароченият от властта траур

Гърмежите на настъпващите към София въстанали войници окуражават гражданите от близки на "Орландовци" квартали да стигнат край двете гробни могили и да поставят цветя, да запалят по свещица за упокой на невинните жертви.
В началото на януари 1923 г. Народното събрание, чието мнозинство е от БЗНС, излъчва анкетна подкомисия, която посещава бившия министър-председател Александър Малинов в Шуменския затвор. Покрай многото въпроси към него за пробива на фронта при Добро поле, нейният председател Коста Илиев го пита и за окървавения влак: "Защо беше нужно всичко това, откъде е дадена тази заповед?"
Ал. Малинов: "Заповед за избиване на болни войници никога не е давана." Думата очевидно е за тъй наречените септемврийски събития.
Малинов говори за дълг, който го е задължавал да спаси България. Дори един от въвлеклите я във войната политик твърди, че размирните към столицата влакове му попречили да държи връзка с изпратената в Солун българска делегация за примирие. Усетил безсмислие в аргументите си, Малинов понечва да отговори на конкретния въпрос: "Тогава комендант на София беше ген. Протогеров, сигурно той е дал тия заповеди. Нему бяха дадени големи права от страна на правителството."
К. Илиев: "Когато се обстрелва влакът, там е бил царят. Български войски имало ли е?"
Ал. Малинов: "Не мога да ви кажа точно. Това знаеха министърът на вътрешните работи и министърът на войната."
Трудно е да признаеш, че си бил съпричастен към избиването на болни войници. При това

Малинов е улеснен от публичната тайна

- ген. Протогеров и министърът на вътрешните работи Михаил Такев са ръководели разстрелите. Но тяхната отговорност не изключва и неговата вина. Председателят на анкетьорите му показва негова заповед и такава на военния министър. Дори посочва правителствено решение - чрез масови убийства да се поддържа страх и колебание у въстаналите войници. За станалите престъпления говорят и показанията на десетки оцелели от покушението свидетели.
- С какви войници беше изпълнен влакът?
Дико Димитров: "Разни, имаше и болни, които бяха излезли от болници и лазарети."
- Вие тръгнахте от Кюстендил за революция или за дома?
Д. Димитров: "Какви революции могат да правят болни като мене хора, а те не бяха малко във влака. Ние си тръгвахме за у дома."
На въпроса носели ли са оръжие, Стоян Кънев отговаря:
- Не, ние бяхме без пушки и патрони. Тях ги оставихме на позицията при Градско. Хвърлихме ги, защото трябваше да газим през Вардара."
И началник-гарата Томов е ясен: "Не може да се предполага, че идваха да се бият, защото, ако тяхното желание е било такова, те нямаше да тръгнат с трен направо и то до София. Не може да позволят във вагоните да има цивилни."
А ето и част от разпита на мерача на второто оръдие Антон Данев, обстрелвало влака:
- Вие ли обстрелвахте влака с т.нар. болшевики?
- Да, с цялата батарея.
- Кой ви даде заповед за стреляне?
- Аз получих заповед от взводния поручик Петрунов.
- Да знаете той откъде е получил заповедта?
- От батарейния.
- А той?
- Предполагам да е от правителството, защото там имаше и министри - Такев с полк. Шкойнов и други офицери и цивилни.
Изброена е

брънка от йерархията на престъплението

Ето и първоизточника. В писмо на Ал. Малинов до неговия военен министър четем: "...началникът на жп съобщения (полк. Кратунков - б.а.) ми докладва, че на станция Радомир има два трена въоръжени войници - дезертьори, които искат да дойдат в София. Искам да се вземат всички мерки, щото въпросните войници да не завземат гари, тренове и пр. Искам незабавно да ми се съобщи какви военни мерки са взети за случая."
В отговора си ("тв. бързо, лично, поверително") военният министър ген. Сава Савов докладва на министър-председателя за взетите "най-ефикасни мерки". В тях началник-щаба на гарнизона полк. Иван Шкойнов предвижда жестока изненада. Сам той я споделя с директора на БДЖ инж. Морфов: "За да спра това движение на бунтарите с влагове, ще наредя всеки влак да бъде жертвуван, дерайлира в пропастта между Владая и Княжево, но близо до населеното място, за да всява уплаха..."
Тази жестокост не се удава на бъдещия генерал. Макар и под друга форма ще я осъществи самият военен министър. В споменатия му отговор до Ал. Малинов се казва: "...за дезертьорите е съсредоточен отряд от една рота юнкери с картечници при Захарна фабрика." И все същата закана: "Ще бъде разстрелян всеки..."

Тогава и поетът Смирненски е юнкер

За щастие той не попада в наказателния отряд край Захарна фабрика. Но среща мъртвите очи на свой връстник, жадували отново да видят роден дом, близки, влюбена девойка. Усеща неукротимия витошки вятър, който препуска из урви и долове, над прегърбените от мъка възвишения на Голо бърдо и Люлин. И с неистова сила възроптава срещу погубените невинни жертви:
"Проклета да бъде войната, тая черна рожба на смъртта!... Проклет да бъде оня демон, който научи човека в братоубийство, проклет да бъде оня час, в който човешката ръка изкова страшен меч вместо работен плуг."