Маршал Бирюзов отзовава Константин Симонов

Лиляна СТЕФАНОВА

Беше началото на 60-те.
- Момичета, седнете в хола и си поприказвайте, пийнете си по нещо, докато аз приготвя вечерята.
Това ни казваше не друг, а легендата, авторът на "Жди меня" Константин Симонов. Казваше го на жена си Лариса Жадова и на мен. Умело запретнал готварска престилка, щастливо усмихнат, той за кой ли път се готвеше да ни покаже своите кулинарни умения. След тежък писателски работен ден, след дълги часове, през които бе диктувал на личната си секретарка, след като в ранния следобед бе посрещал и беседвал с чужда делегация, открил изложбата на виден художник и бе изпълнил бог знае още колко задължения.
А готвеше много вкусно. Или на мен ми се струваше така, очарована от жеста, от любопитните истории, свързани с пикантните ястия, и най-вече от тая свобода и дар да бъдеш интересен и голям във всичко, до което се докоснеш. Това ставаше в московския апартамент на семейството на ул. "Аеропортовская", уютен и не толкова обширен като пространство, а преди всичко в измеренията на духа. За мен Лариса и Костя бяха очарователна двойка. Тя - със своята естественост, откритост, чистота, със своя внезапно бликнал детски смях. Той - със своята мила привързаност към много по-младата си жена, с поразителното си желание да бъде различен в домашна обстановка, да се радва като момче на живота.
Лариса Жадова беше най-близката ми приятелка от ранните студентски години. Срещнахме се случайно, но се оказа, че приятелството ни е дълготрайно и истинско. Лариса бе от видно московско семейство, дъщеря на голям руски военачалник, оставил историческа следа не само на Сталинградския фронт, а и в боевете чак до Елба. Точно там Симонов като млад кореспондент на "Красная звезда" се е срещнал за първи път с генерал Алексей Жадов. Симонов излита за Първи Украински фронт на 20 април 1945 г. Заедно с Александър Кривацки имали единствена задача да бъдат първи там, където ще стане съединяването със съюзниците. Така той попада в 5-а гвардейска армия на генерал А. С. Жадов - там, където се предвиждало историческото съединение при река Елба. Но те се запознават едва в Германия. Жадов бил толкова зает, че срещата била мимолетна. Истинската близост между двамата се ражда, по думите на Лариса, след като много години по-късно тя става негова жена. И те, военачалникът и писателят, до последните дни на Жадов продължават да "воюват" по всички фронтове.
Когато Лариса ме покани заедно да прекараме няколко дни при родителите й във вилата им в Арахангелское, не знаех какво ми готви щастливият случай. Вече бях гостувала там, сред красивата природа на Подмосковието, в луксозната вила. "И Костя ще бъде там", каза тя, без да добави нищо друго. А е знаела какво ме очаква. Каква голяма изненада бе за мен, че в същото това време при баща й, генерал Жадов, в Арахангелское ще се състои поредната "работна среща" на Константин Симонов с увенчаните със слава знаменити пълководци от Втората световна война. Срещата била наречена "работна", защото големият писател обсъждал с маршалите военните действия, още живите в паметта им събития и герои, които той пресъздава в томовете на "Живи и мъртви". Те се запознават с романа още в ръкопис и редовно заедно обсъждат историческите битки, търсят трагичните причини за загуби, отстъпления, поражения и неуморния ход на Историята към тяхната победа.
С Лариса бяхме в просторния хол, когато баща й, генерал Жадов, и Симонов посрещнаха легендарните маршали Рокосовски, Василевски, Конев... Огромният хол стана тесен за тях. И онемях. Влиза самият маршал Жуков! Същата осанка, походка, жестове, ясно съхранени в съзнанието ми от безброй документални кадри. Онези, незабравимите - на 8 май 1945 година край Берлин в Карлсхорст приема капитулацията на фашистка Германия. И друг кадър - 24 юни 1945. Маршал Жуков на бял кон приема Парада на победата на Червения площад.
И ето, пред мен - другият Жуков. Усмихнат приятелски, отправил към нас поглед с мека доброта. Кратко ме представиха. Протегна ми ръка. Бяха минути, които не можех да осъзная. Беше нереално. Като богата игра на моето въображение.
Най-големите пълководци на Русия казаха няколко приветствени думи. И сред тях - Константин Симонов, в истинския си образ, оня, който посвети близо четиридесет години от своя живот и своето творчество на войната.
Работната среща започваше. С Лариса тихо излязохме навън.

* * *
След няколко месеца Лариса и Костя бяха мои лични гости в София с двете си деца Катя и Санка. Най-после се сбъдна една наша ранна мечта с Лариса. За мен и моето семейство беше събитие. Не само аз, особено се вълнуваха баща ми и майка ми, които бяха чели всичко от Симонов, излязло на български. Сестра ми, малкият ми племенник Стоян, очакваха с нетърпение гостите.
    На летището първа към мен се впусна Катя и обви шията ми с нежност. След нея Лариса и Константин Михайлович с тригодишната Санка на ръце. Пред учудените погледи на други пътници с Лариса викахме, прегръщахме се и говорехме едновременно, без да се слушаме. Константин Михайлович чакаше да се налудуваме с мила усмивка.
    Така започна онова паметно за мен гостуване, дни, в които се радвах, заразена от щастието на Лариса и Костя. Мама и татко бяха трогнати от вниманието на Симонов. Разказа им за своята майка и за своя пастрок, за писмата, които им е пращал от фронта и как грижовно са съхранили всеки негов ред. Подари на моя племенник Стоян нов модел фотоапарат. 12-годишен, връстник на Катя, Стоянчо получи първия си урок по фотография от самия Константин Симонов. След това тържествено самоуверен няколко пъти снима Катя и Санка, а после и всички нас. Симонов сам се беше превърнал в дете. Играеше с двете момичета и Стоянчо. Отново и отново правеха снимки, лудуваха, пълнеха жилището с весели гласове. После ни погълна зелена София, Витоша, Бояна, Панчарево, и аз пиех с пълни глътки от това приятелство, почти зашеметена.
    Вечеряхме в ресторант "България". Трите деца останаха при мама. Бяхме необикновено весели, но след първите чаши ракия отново се появи тя - войната. Оказа се, че Константин Михайлович е бил в хотел "България" през 1944-та. Военен кореспондент на "Красная звезда", подполковник, той идва у нас със Съветската армия, заедно с войските на маршал Толбухин през 44-та. София - тъмна, непроходима, полуразрушена след жестоки бомбардировки.
- Въпреки че в България вече бяха идвали кореспонденти на "Красная звезда", много настоях да дойда, искаше ми се да видя България. И това стана. Момичета, ама вие тогава сте били на годините на Стоян и Катя - смееше се той.
В София заедно с фотокореспондента Евгений Кригер той е настанен в хотел "България".
- Фасадата му имаше странен вид. Уж цяла, а вътре нямаше хотел. На третия етаж само две оцелели стаи, с прозорци без стъкла. Дадоха ни една от тях. Вървиш по коридорите и стигаш до бездна. Нямаше тоалетна. Всичко пометено от взривната вълна. И този ресторант, в който сме сега.
- Това ли най-силно те порази? - попитах.
- Съвсем не. Разрушенията за мен бяха всекидневие. Но по една случайност открих най-възхитителното - вашия Рилски манастир. Лиляна, още утре трябва да покажем на Лариса тази приказка.
Той замълча. Поръча червено вино към обяда.
- Нищо повече не можах да видя - каза. - Бях изгонен от София.
- Изгонен? - почти в един глас викнахме с Лариса.
Оказа се, че Константин Михайлович веднага след пристигането си в София бил поканен на обяд от Димо Казасов, тогава министър на пропагандата, и други наши интелектуалци. Любезно предложили на поета да организират в голям кинотеатър негово литературно утро, на което да прочете свои стихове и, разбира се, "Жди меня". Той се съгласил. Били разлепени афиши. Маршал Бирюзов научава за това. И е бесен:
- Кой ви е разрешил такава среща? Та ние още сме във война с България! Разбирате ли, във война! А подполковник от Съветската армия ще чете любовни стихове на свое утро! В София са представители на нашите съюзници, чужди журналисти и прочие! Забравихте ли какво може да стане? Отменете веднага това утро! Кажете, че сте болен!
- Но обещах на другарите!
- Те не са никакви другари, а господа!
Симонов не се съгласява. Бирюзов грубо отсича:
- За 24 часа да напуснете България, да не ви виждат очите ми повече!
Лариса избухна в смях.
- Не се смей, Лариса, никак не беше смешно. Още същия ден, изгонен от началника на щаба на Трети Украински фронт, напуснах София. А ми се искаше да прочета "Жди меня", "Ты помниш, Альоша" и други стихове, които за моя радост българските ми приятели искаха да чуят.
Тридесет и три години след разлепените афиши, след скандалния случай и заповедта на маршал Бирюзов, Константин Симонов в препълнената зала "Универсиада" прочете за първи път в България "Жди меня". Причината за скандала се превърна в триумф на поета.


Константин Симонов заедно със семейството си и Лиляна Стефанова (вдясно), 1962 г.
Личен архив на поетесата

(Из подготвения за печат автобиографичен роман "Моят луд век")