110 години Съюз на българските писатели

От редактора

Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература отбелязваме 110-годишнината на Съюза на българските писатели с кратка подборка от стихове на известни наши майстори за перото. Съзнателно са избрани поети, творили главно през втората половина на XX век, защото това време днес се отрича. Разбира се, мястото на страницата е твърде, твърде малко, за да побере всички... Но и занапред ще имаме поводи да се върнем към сътвореното от тях.

Приятно четене.

Любомир Левчев
Книгата

Думите мислят, че съм заспал.
Книгата пада от ръката ми,
както пада птица
от омагьосан клон.
Но не пада на пода,
за да не зарадва сенките,
нито на небето,
за да не натъжи звездите.
И аз
вече не чета
всичко това.
Аз само наблюдавам
как някаква книга пада
от ръката на някакво
преуморено човечество.
И остава да плува
като космонавт в безтегловност,
пеещ за някаква родина...
А тя - чува и знае.
Тогава ти, скъпа, се присягаш
от другата страна на нещата
и загасяш смисъла
с шепот:
- Искаш ли нещо друго?
Друг полумрак?
Друг полусън?
Друга... книга?
- Искам.
Но какво е книгата без любов?
Хората искат любов.
И не полу, а цялата.
Дори ако е тъжна.
Дори ако е безнадеждна.
Хората искат любов.
И аз искам.
Искам да я прочета.
Искам да те прочета до края.

Божидар Божилов
Жълтите листа

Кой шушне вън? Пак жълтите листа.
Тук всичко е тъй близо и боли.
Ако поискам мога да мечтая -
във синьото шише блести ракията.

Да взема ли от рафта някоя книга?
Защо? Със мъка там ще прочета
за хора, във живота всичко имали -
обичали, живели и умрели.

Да мисля за войната, за смъртта? -
Не се ли уверих, че всичко вечно е.
Единствени листата тука мрат,
а хората са хитри и живеят.

На улицата вятъра минава.
С листата си играй едно дете.
Да сляза ли и всичко да забравя,
да бъдем трима: - аз, деня, детето.

Христо Фотев
Септември

Изпълнени със прости истини,
вървяхме в първите зари,
жените - малко по-замислени,
мъжете - много по-добри.
Красиви в хладното изгряване,
с което идваше деня,
познали бавното узряване
на устни, слънце и земя,
ний слушахме как пее в златото
на ясеновите листа
дъжда - последния на лятото
и първия на есента.

Добри Жотев
Неповторимост

Нищо днешно не ще се повтори!

Остави да пътува дланта:
по челото ти - сън засънуван,
по косата ти - кацнала птица
в тишината на лятно предутрие,
само миг преди полет,
по лицето ти - пряспа добра,
под приоблачен връх оцеляла...

Нищо днешно не ще се повтори!
Остави да пътува дланта!
Да запомни!

Дамян Дамянов
Когато си на дъното

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най-тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Веселин Ханчев
Поет

Да бъдеш Колумб
всеки миг от живота си.
Да откриваш земи и звезди,
да откриваш пространства и хора.
В сърцето си малко да сложиш
големия свят
и далечните пътища.
Да търсиш
и все недоволен да бъдеш,
да имаш,
но все към незнайни земи
да отплуваш.

Колумб остани
до последния миг на живота си.
И смъртта си дори
открий като свят непознат,
като нова земя посрещни я,
неоткрита от теб досега.

Димитър Методиев
***

Ни плясък, ни вълна. От залеза
магьосан е върхът.
И облаците там заспали са
и спрели са сред път.

И сякаш вие, пълни с прелести,
далечни младини,
във тоя вир планински спрели сте
в най-ясните си дни.

И струва ми се, неизминат е
изминатият път
и - неначенати - годините
все тъй пред мен стоят.

Но камъче полита, тласнато
случайно в тоя час.
И плуввам по реката, ясната,
след мойта сянка аз...

Павел Матев
Ноктюрно

Внезапно ли се озовахме
в неотбелязани земи?
Една луна над нас съзряхме
и чухме, че река шуми;

и че отблизо и далече
донася песенни слова
с неразбираемо наречие
безумно-вечната трева;

че птица в тъмното се къпе,
преди над нас да закръжи;
че някаква тревога скъпа
разбужда нашите души.

Или лиричното наследство
повика нашите съдби.
Камбана от далечно детство
с далечни удари заби.

И нещо силно, нещо мило
прииждаше на този бряг.
И то ни правеше безсилни
като последен сняг...

Валери Петров
Пролет в планината

Ледът в тръбите се размръзва,
навън чешмата пръска пак.
Бруррум! - по покрива се плъзва,
огромна плоча мокър сняг.

Топят се белите камили,
прокапва тъмната ела.
(И ето где в снега се крили
загубените очила!)

И как е свежо! Порцеланът
на изолатора блести
и сякаш сам блестиш, обхванат
от свежи мисли и мечти.

Какво му трябва на човека?
Едно приятелство добро,
една шишарка сред пътека,
един бял лист, едно перо.

Елисавета Багряна
Познание

Защо нетърпеливо чакам да се съмне
            през нощта?
Знам, всяко съзоряване отнема
            един от бъдните ни дни.
Знам, всеки ден, изгрял, е неизбежно
            отправен към нощта.
Знам, всеки час щастлив, едвам достигнат,
            отминал е след миг.

Но няма ли утра, които вечен изгрев
            остават в нас?
И дни, така обгърнати от слънце,
            че не залязват в нощ?
И часове, дори минути, равни
            на вечността?

Дордето бие в мойта гръд несменният
            часовник на кръвта,
нетърпеливо ще очаквам съмването
            през нощта,
ще изживявам в дните си човешки
            векове,
галактики, вселени ще узнавам
            в земния ни свят -
тъй както птица, на земята кацнала,
            небето пие
            от реката.

Дора Габе
Почакай, слънце

Почакай слънце,
аз не съм готова
за идващата нощ -
денят ми не е свършен още!
Не се преборих със съвестта си,
за да й дам право на почивка.
Току-що се научих да говоря
със камъните и дърветата
и още не запълних своя ден
със мъдростта им.
А ти ме караш да си лягам
и си отиваш тъй спокойно
и тържествено
с огреяните върхове на Витоша,
със подновените от багрите
на залеза селца,
с илюзии за утрешния ден!
Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден!?

Почакай, слънце!

Лъчезар Еленков
Единак

Да бъдеш единак в отечеството свое.
И мозъкът ти дръзко да работи.
Да имаш за другар столетното алое.
Да срещаш само примирени роби.
Да влизаш в бой пореден с мащеха държава.
Ти н силно гърло! Тя н стена безмълвна!
Да знаеш, че умът с мерзавци се сражава.
Тогава нещо свято в теб покълва.

Андрей Германов
***

Аз вярвам в непостигнати неща.
А туй, което мога постепенно
да имам - то загубва висота.
Постигнатото е обикновено.
Аз вярвам в непостигнати неща,
но можещи да станат постижими.
Аз вярвам в чистота и доброта,
във светъл миг или във светло име.
Аз вярвам в непостигнати неща
и за които трябва да се боря.
Това ми дава право на света
да дишам, да обичам и да споряЕ
И щастието ходи редом с мен
и ме вълнува и ме упоява,
че то, постиганото всеки ден,

все още непостигнато остава.

Евтим Евтимов
И всичко пак е вечно

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее:
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

Георги Джагаров
Елегия

Хора, ех...
Огорчиха ме тежко.
Сякаш вбиха в сърцето ми трън.
Нараниха ме тежко.
За какво?
Просто тъй - по човешки.
Замълчах.
И излязох навън.
А навън -
едно слънце огряло,
едно синьо небе засияло,
едни чудни цветенца наболи
по рътлини и припеци голи,
светът станал тъй хубав и чист,
че извадих тетрадка и молив
и заплаках
над белия лист.