(Не)Сигурност

Загубата на чувството за реалност е твърде опасна. Особено когато става въпрос за лица, озовали се по-скоро по стечение на обстоятелствата в измисления от самите тях политически елит. Отлепянето от земята не би било проблем, ако ставаше въпрос за персони, въздигащи се параноично в собствените си очи. За подобно състояние има лекари. Друг е въпросът, когато от въпросните левитиращи в пространството на благините за чужда сметка "политици" зависи съдбата на мнозинството от обикновени отрудени хора. На тези, които едва се добират до местните пощи и с треперещи ръце слагат нещо като подпис в омазнен документ с нанесена пенсия от далеч под 300 лв. На тези, които твърде условно гледат и семейства с по една, при това най-ниска в Европа, заплата. Или на други, които с месеци не получават заплати и в безизходицата след поредната гавра на мазни приватизатори разчитат на пенсиите на възрастните си родители. Те не "отскачат" по няколко пъти до Гърция или поне веднъж до далечни екзотични дестинации. За тях наложен приоритет в живота е оцеляването в разголената без импланти и екстеншъни (какъв български език само!) истина.
Всичко това е тъжната реалност в отечеството, където мизерията в бита и духа на всичко отгоре съжителства с невиждана досега лична несигурност. Хората са уплашени, не виждат опора в тези, които трябва да ги защитават от набезите на крадци и насилници. Залостват врати и прозорци и в кошмарите си сънуват нахлуващи ромски престъпници. На кого да се оплачат? Полиция в малките населени места няма, а в много от тях българите се четат на пръсти. Кметовете са безсилни и чакат "отгоре" да дойде някакво решение. А оттам долитат само приказки за процентни успехи и колко ни ценят като партньори чужденците. Дори преди дни родни "специалисти" лекомислено обявиха бягството на затворник за "отклонение", та дори и присъдружни медии услужливо се отклониха от истинското наименование за действието на престъпника. Сега с този своеобразен тълковен речник може да очакваме дори убийците да назоваваме "хора", прекратили преждевременно живота на еди кой си, а крадците - "личности", великодушно освобождаващи гражданите от излишните им вещи. Срам!
Тази нерадостна картина се допълва от тревогата от мощна вълна от пришълци. Което обаче е съпроводено с учудването от непоследователните действия на герберското правителство. Първо, заявяват намерение да оправят демографския срив с допускането на мигранти, а след това - през най-сигурната сред сигурните граници, т.е. нашата, пиле нямало да прехвръкне. Уточнете най-после накъде ще духа евровятърът, за да се подготвим поне психологически за епилога на България. Засега е ясно, че каквато е политиката, такава е и сигурността. Свързани са двете, изключено е да ги разделиш.
Страшно им се иска на управляващите да привлекат вниманието на избирателите към каймака на току-що завършилото председателство - доброто посрещане, впечатляващата численост на заседанията, удачното включване в дневния ред на темата за Западните Балкани, богатата културна програма и т.н. по протокола и извън него. Пък и сигурността на европейските лидери и чиновници бе наистина гарантирана, което е исторически успех в условията на раздираното от вътрешна несигурност отечество. Пиша това без капка завист дори, каквато многократно се вменява на опозицията във връзка с колосалните (може би колосаните) ни успехи по време на еврошефството. Защото европратениците си отиват по живо по здраво в по-уредените си и по-сигурни държави, вероятно доволни от пребиваването и гостоприемството у нас, а ние вкупом оставаме в отредените ни от историята и съдбата 111 хиляди квадратни километра територия.
Та за какво да се завижда? За възраждащата се мутризация в държавата? За ширещата се корупция? За престъпността? За реалната мизерия и оскотяването на много хора? За ефективната държавна помощ за децата с увреждания? За ефективното и с патриотична насоченост образование? За мотивирането на органите за сигурност за борба с противообществените прояви? За окомплектоването на Българската армия с личен състав и съвременна бойна техника? За прагматичния подход към развитието на атомната ни енергетика? И още, и още, та безкрай.
Всичко това, а и не само, ни превръща в държава със силно проблематичен вътрешен ред и ерозирала система за сигурност. А надменното бягство на властта дори от дебат по темата е по същество бягство от отговорност. Което по правило се наказва от избирателите. От онези милиони потърпевши, които могат с гласа си да дадат шанс на нормалността, докато не е станало безвъзвратно късно. В противен случай затъването докрай е гарантирано. А за това няма евросолидарност, няма фондове и кохезия, няма универсални и европейски ценности. Има ред в собствения дом, който създаваш, ако трябва налагаш, и поддържаш сам. Нали?