(Не)зависимост

    В Деня на независимостта подредих някои свои мисли за празника. Не оставам със съмнение, че трябва да го тачим и някак си по-категорично утвърждаваме в съзнанието на нацията. Очевидно точно сега, в годините на все по-яростна атака срещу националния ни дух и достойнство, трябва да използваме всеки миг за възраждане на поругаваната ни държавност. Независимо от противоречивото тълкуване не събитието и последвалата след него огромна историческа загуба за народа ни. От друга страна, дори с най-добронамерено усилие не бих могъл да съпоставя по значимост акта от 22 септември 1908-ма с Освобождението 1878 г. и Съединението 1885 г. Не бива обаче да се отказваме от абсолютно нищо, още повече че в случая имаме пълното основание, което ни дава самочувствие на българи и доказва принадлежността ни към най будните и цивилизовани народи. Питам се дали и това не е част от пътя към излизането от безкрайната спирала на обгръщащата ни посредственост? За отърсване от варварските опити на добре платени чуждопоклонници, които вече над две десетилетия се опитват да изсушават историческите ни и духовните корени и да ни превърнат в аморфна маса от потребители... на всичко, което в собствените си държави с елитарно високомерие се стремят донякъде да елиминират.
    Сега е време, в което в своя пореден кризисен цикъл мнозина във "взаимозависимия" свят отправят поглед към независимостта. На едни тя бе подарена от силните на деня по геостратегически съображения, други воюват за нея, а трети избраха мирния път на референдума. Затова пък наша милост, като че ли с мазохистична радост препуска към какви ли не зависимости. Възприемайки ги на всичко отгоре като "цивилизационен избор". Вгледайте се за миг в духовната посредственост, внасяна в изобилие от новите ни покровители - екранно насилие на отвъдокеанските образци и почти пълно елиминиране на европейския романтизъм. Помислете за упоритото отричане на книгите от подрастващите и зомбирането им пред компютрите, където наред с полезното дебнат и зловещата сянка на псевдокултурата и ерозията на морала. Хвърлете поглед на пазара, пълен с Е-та в изобилие от стоки, предназначени за Третия или не знам кой си свят. Взрете се и в действията на облечените във власт от самите нас, които употребяват повече време да съгласуват действията си с Брюксел и неговите критерии, отколкото да търсят и пригодни за нашите условия възможности и пътища за разрешаване на проблемите. Да не говорим за унизителното приклякане пред новия Big Brother на сегашния за щастие временен кабинет, включително за въпроса с гражданската война в Украйна.
 В съзнанието ми изплува сега онази стара притча от времето на соца (да ме извинят по-посветените за интерпретацията). По време на посещение на високо равнище в България от тогавашния Голям брат (СССР) някой в промеждутъка между наздравиците и целувките в устата казал, че между нашите две братски страни съществува голям, сериозен проблем. Настъпила неловка тишина и били отправени свирепи погледи към словоблудника. Той обаче, предвкусвайки своя звезден миг, уточнил: "Всъщност проблемът е кой кого повече обича". В днешно време нещата не стоят точно така, защото отвъдатлантическата империя поставя всичко на чисто прагматична основа и единствено в свой интерес, пък и нe са й много по вкуса нашите славянски целувки. Родни хитри политици обаче пай дават да се отъркат в новите властелини, да попаднат в новите номенклатурни списъци. А покрай тях и маса болезнено амбициозен народ изръшна централноевропейски и други столици да търси светло бъдеще за България, а най вече за себе си и своите семейства.
    Та си мисля за независимостта ни и има ли я нея изобщо сега. Не че в годините преди 89-та бяхме абсолютно свободни в избора и действията, не че идеологическите догми не се отразяваха на мисълта и творчеството, не че нямаше дефицит на определени стоки за бита. И все пак, нека бъдем обективни. Точно в този период България постигна истински разцвет в индустрията и в културата, развиха се и твориха много от най-ярките ни носители на духа, безапелационно признавани и днес. Създаваше се наука на световно ниво, образованието бълваше знаещи и можещи хора, които намираха бърза реализация в работещата индустрия, във водещото в Европа селско стопанство и къде ли не още. Държавата функционираше, а не се гърчеше. Е, нямаше богати, но категорично нямаше бедни, пък и кофите за боклук се използваха само по предназначение, не за прехрана на част от населението. Питам се тогава - кога сме имали по-ограничен суверенитет? В годините, когато имаше за всички, или както е сега - много за малцина, а недоимък за мнозинството и химерна възможност да пътува свободно.    
    Май първото е за предпочитане. Възможности всякакви има само в страна със съхранявана държавност. Дотам обаче нашият път изглежда дълъг в условията на все по-ограничен суверенитет и очебийната липса на политически разсъдък за приоритетите на България.