Думи за проф. Георги Бакалов

Доц. Атанас Семов

Сигурен съм, че повечето от нас - няколко хиляди негови питомци - винаги ще помним изключителната интелектуална мощ на проф. Георги Бакалов! Той притежаваше изумителната способност да говори тихо, а думите му да кънтят!...
Беше съвършен интелектуалец: толерантен дух и категоричен ум, сдържан и непоклатим, проникновен в научното и напълно земен в човешкото, ненаситен за книги и знание и съвсем небрежен към имане и  власт...
Освен интелектуалец, той беше и страстен патриот и радетел на българската национална идентичност и на православието. Затова стана учредител и председател на Сдружението за национално съхранение и застана смело сред най-категоричните защитници на АЕЦ "Козлодуй".
Нека го кажем ясно: днес изпращаме един от последните будители на България!
Изпращаме го днес, но по-страшното е, че той отдавна имаше чувството, че искаме да то отпратим...
Не зная дали на Онзи свят Господ справедливо подрежда най-отпред най-големите си чеда, най-силните умове и най-почтените хора, а зад тях - недостйните. Но зная, че ние на земята, и особено в бастисаното ни Отечество, вече не ги подреждаме така.
Днес всички повтаряме, че Георги Бакалов си отиде, точно когато ни е най-нужен. Но той си отиде, най-вече защото имаше неизлечимото чувство, че такива като него вече са ненужни... Преди да се разболее, проф. Бакалов много силно страдаше, че внезапно беше пенсиониран и незаслужено натирен от Агенцията по архивите, където вечно търсещата му душа се бе приютила.
Затова още по-болезнена е безмилостната диагноза, която нямаме право да премълчим: хора като проф. Георги Бакалов не ги убива болeстта, убива ги болното време! Убива ги усещането, че възвишените интелектуалци са сритани от калните кубинки на самодоволното невежество, че най-знаещите и най-духовните са надвикани от примитивните... Убива ги презрението към интелекта - от разчетите на държавния бюджет до езика на държавните мъже...
А в 8-те месеца, които прекара в болничното легло, той страдаше най-силно за това, че не може да чете и да пише. накрая вече не искаше и да се храни - но неистово искаше да се върне сред книгите си и на болничната му масичка вече нямаше нито лъжица, нито паница, но винаги имаше очила и писалка...
И повече от раните го болеше за Отечеството. За дивата ислямизация, за неудържимата циганизация, за разтуреното образование, за бягащите навън младежи, за гаснещата интелигенция...
И затова силно се боя, че със смъртта на професор Георги Бакалов опорите за оцеляването на българската нация стават с още една по-малко...
Целуваме ти ръка, Учителю! Докато стоим изправени - ще помним дълга си да вървим по твоя път!