110 години от рождението на Младен Исаев

Александър Михайлов

Бележит творец от поколението поети на 30-те години, чието творчество носи белега на революционната традиция в българската поезия.
Роден е на 7 юни в монтанското село Балювица. Още като младеж взема участие в Септемврийското въстание от 1923 г. Две години е политически емигрант в Югославия. Заради убежденията си след завръщането в България е преследван и хвърлен в затвора, а после последователно интерниран в концлагерите Гонда вода, Еникьой и Свети Кирик. По време на процеса срещу Никола Вапцаров взема тетрадката с предсмъртните му стихотворения и докато е в концлагерите, успява да я запази скрита в крачола на панталона си. Участва активно в антифашистката борба. По време на участието на България във Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция е на фронта като военен писател. Бил е зам.-председател на Съюза на българските писатели, два пъти Герой на социалистическия труд, носител на орден "Георги Димитров" и лауреат на Димитровска награда. Поетесата Людмила Исаева е негова съпруга. Автор е на текста на известната песен "Родина" ("Високи сини планини"). Удостоен е със званието "Заслужил деятел на културата" (1963 г.). Умира на 14 май 1991 г.
Младен Исаев е автор на около двадесет стихосбирки за възрастни и още толкова за деца. Лирическият герой в поезията му е борецът за свобода. Може да се каже, че тя е биография на епохата.
В "Пожари" (1932) дава израз на огорчението си от изпепелената въстаническа земя, предусеща бъдещето, обхванато от пламъка на нови стълкновения. В "Жертви" (1934) пресъздава пейзажа на кървавите септемврийски нощи. Особено впечатляващо е стихотворението "Писмо до майка ми". Поетът рисува образа на българската селянка, мъката й по своя син, посветил младостта си на революционната борба. В "Тревожна планета" (1937) възпява борците на Испанската революция. В "Огъня" (1946), написана зад телените мрежи на концлагерите, е събрал най-хубавите си стихотворения. Всяка негова по-нататъшна поетична поява е свързана с някакво голямо национално събитие.
Младен Исаев издига в култ потиснатите, загубили свободата си борци, погребани зад циментовите стени, вълнува се от битието на хората от фабриките, говори за бурната динамика на епохата, но си остава певец на родната земя, нежен и лиричен, мечтателно-романтичен. През целия си живот той възхвалява подвига и всеотдайността. В стихотворението "Поет" характеризира себе си: "Присвил чело сурово,/ той дири багри, звук,/ къде си чисто слово,/ неказано от друг?" Стихът му е, както твърди литературната критика, "опръскан в кръв и оросен с пот - колкото суров, толкова и нежен".
За мен бе чест да общувам с такъв великолепен лирик.
Запознахме се в редакцията на сп. "Български войн" през далечната 1955 г.
Влязох в стая с две бюра, зад които седнали двама симпатични мъже преглеждаха ръкописи. Единият бе с вратовръзка на бялата си риза, в тъмносив костюм, с прошарен перчем, който лъщеше на грейналото през прозореца слънце - паднал над вдъхновено чело. Очите - изразителни. Това беше Младен Исаев.
Свикнал с войнишката дисциплина, стоях до вратата със свалена шапка в ръка.
Даде ми знак да приближа.
Нерешително подадох листа с преписаното от машинописка стихотворение (по онова време не разполагах с пишеща машина). Младен Исаев го взе, прочете написаното, вдигна очи и ме попита как ми е името. Бях забравил да се подпиша.
Изредих трите си имена.
- Добре си го написал - похвали ме редакторът.
После надълго и нашироко ме разпитваше откъде съм, къде съм служил войник и какво мисля за поезията.
Казах му, припомняйки си цитат от известен автор: "Хубавият стих е като пейзаж, озарен от избухването на мълния."
- Много добре! - каза поетът и стисна десницата ми.
Оттогава се сближихме.
Скоро "Патрулна двойка" (така се казваше стихотворението) се появи на бял свят. То бе първата моя творба, публикувана в официалния периодичен печат.
Срещите ни зачестиха.
На страниците на списанието се появяваха мои стихотворения, издържали успешно изпита пред взискателния редактор. Бях изненадан, че по-късно по някои от тях бяха написали музика именити наши композитори като Любомир Пипков ("За родината мисли моряка"), Георги Димитров ("Героична кантата"), Александър Райчев ("Вековният войник"), Александър Йосифов ("Иде конница") и др. Изпълняваше ги Представителният ансамбъл на Българската армия.
Запомнил съм поета като високоерудиран, етичен, отзивчив и преди всичко човечен. В такава светлина го виждах на литературни четения, на разговори, когато от него взимах интервю за в. "Жар", първият илюстрован седмичник, в чиято редакция бях на работа, както и на литературните априлски дискусии. Смятам се за негов следовник и му дължа дълбок поклон.

 
Александър Михайлов                                                                    Младен Исаев