В човека вечна мисъл тлее...

Георги Н. Николов

"Нов сезон (или между есента и зимата)" е нарекъл поредната си поетична книга Станислав Пенев (изд. "График", Варна). В нея властно присъства природата с морски вълни, целуващи брега с обич или разрушителна закана. Със залези, бури, слънце, облаци, небе. Тя, заедно с безсмъртното време, изплита тънката, далечна нишка на мамещ хоризонт. Приличен на човешкия живот, задъхано устремен към бъдещето в лабиринт от дни и години. Осеяни с импулсивни надежди, към които, сякаш ароматни цветя, нетърпеливо протягаме ръце. Докато от календара, неусетно и завинаги, се отрони и сетният лист. Именно животът е онзи извор на познанието, в чиито дълбини лирическият герой - творецът, се опитва да съзре смисъла на нашето съществуване. Причината да сме тук, на Земята, улисани в делнични неща, добродетели и грехове. Или пък в обобщаващи прозрения, родени в кръговрата на битието:

Човекът си отива, сам-самичък стъпва,
невидим в нивата, отдавна наторена
с една и съща пепел, после се отдръпва
и вижда, че е част от цялата Вселена...  
                                         
                  "Свободно и надалеко"
                  (Или защото днес ме има)

Всички стихове в сборника, създавани, както личи от датировката, през ноември м.г., са с допълващо подзаглавие. То въвежда читателя във философската същност на интимния им замисъл. Сред мисловната тоналност на споделеното, превръщащо сборника в цветна мозайка от наблюдения, размисли и заключения. Нравствената рефлексия на Станислав е изключително силна и завладяваща. Приканваща да се вгледаме и ние един в друг и в самите себе си, защото въпросите около биологичната ни същност са много. Наистина ли сме уникални сред всички останали обитатели на планетата само защото можем да помним и мислим? Тези качества правят ли ни съвършени, или в жаравата на собственото его сме заплаха за световния разум? Защо все още се прекланяме пред грубата сила, а не пред духовността? И не живеем хармонично по повелите на Създателя щом знаем, че сме от пръст и на пръст ще станем... Размислите, които Станислав Пенев споделя по редовете, са неизменно актуални. Поднесени без схоластика, излишно морализаторстване и готови "формули". Но с примери-импресии от природни състояния, много близки до душевната нагласа на личността. Където бушуващите стихии на провокираното съзнание и латентната му статичност се сменят динамично пред реалностите на деня. Авторът е добронамерен събеседник и целта му е да сдобри отделния човек със себе си и с околните около него люде. Да им вдъхне взаимно доверие, разбирателство, топлина.
Творбите в "Нов сезон" надграждат създаденото от поета досега. Те са и "безадресни", защото са предназначени до всички нас, стремящи се към себепознание. И по този начин да отговорим адекватно на потребностите на съвремието. А то пък е само частица от вечността. Защото "Земята се върти. Не спира да се носи в космичната бездънност", твърди авторът. Ние, нейните тленни спътници, невинаги осъзнаваме, че сме за кратко върху гостоприемната й гръд. Какви трябва да бъдем през мимолетната си битност? С какво да бъдем запомнени, макар и за кратко? Отговорите ни дава Станислав Пенев в поредната си творба "Нов сезон"...