Новогодишна наздравица

Петър ДОНЕВСКИ

По Коледа стават чудеса. Това ни уверяваше от телевизионния екран един веселяк и лъчезарната му усмивка заливаше с оптимизъм сивите ни дни. И ние му вярвахме... Мислехме, че мине ли и второто полугодие, България ще стане държава за пример. Та как да не вярваме. Годината - изборна. За Президент -  най-значимата личност от управлението на страната ни. И с отворена уста заслушахме щастливи концерти, платформи, обещания за много пари, работни места... От партии, съюзи,  коалиции... Кой от кой по-мил и духовит. Речите им пълни с патос и уверения за щедрост и благини. Даже Симеоновите 800 дни за благоденствие бяха вече смешка. А сегашните управници, сигурни в предстоящия си успех, правеха България още по-нормална, още по-щастлива и цветуща страна. Служители, учители, лекари, социално слаби, млади и стари - да бъдат спокойни. Заплати, пенсии, осигуровки... Нови работни места... Всичко тръгва нагоре. Инициативните да мислят, европейски фондове и инвестиции - бол... Проекти само да даваме. Безработицата... И тя пада под европейско ниво... Даже и един ром нямало да остане без работа, макар че много от тях нямали трудови навици. А-а-а... Престъпници и корумпирани... Всички в миша дупка ще бъдат натикани. Какво си мисли Европа? Че няма да се справим ли? Вече има нов морал, ново мислене и професионализъм. И ето ти ново гражданско общество, развита пазарна икономика и демокрация.
Искаше ни се да вярваме. Даже и тия, които не са гласували досега, се поразсърдиха на задължителното гласуване, но скоро и те доволно потриваха ръце и сложиха китки на челата си. Е, ослушахме се, когато цената на билетчето в градския транспорт скочи с 60%, когато управляващите си гласуваха заеми за милиарди левове, цените на някои стоки тръгнаха нагоре, но замълчахме. Еврокомисарите сложиха пръст на устните си да си траем. Щото, видим ли съседите от Гърция - с огромни заеми и се потят, и  живеят година за година... При нас, макар и  бавно, подобряват се нещата... по европейски. Всичко си е наред... Само Господ здраве да ни дава.
Да. Така е. Но докога? Не. Не ме мори  носталгия... Но-о-о... Минава времето. Мина се лятото, есента, зима е вече. Времето застудя, а като че ли с това изстиват и нашите надежди. Не се променят нещата. Продължаваме да живеем в остър дефицит на справедливост. Управляващите   продължават да ни залъгват с това, че допуснатите грешки от тях се дължали на Орешарското време и не усещат, че всички техни приказки са чист популизъм, митове и кич. Защото... Толкова време се мина и промяна не настъпи. Ръстът на доходите на населението продължава да изостава от ръста на инфлацията, продължават да са високи цените на горивата, храните от първа необходимост и още, още... Българите пак нямат надежда, че нивото на престъпността и корупцията у нас ще се промени чувствително надолу и че  изискванията на Евросъюза ще се покрият в  допустимите норми за нормална държава. Поне мерките в това отношение засега са неубедителни.
Тъжно е. Нали? Да. Но лошотията и злобата продължават да ни съпътстват, съмнението и несигурността правят живота ни по-труден. Младите продължават да напускат България. Все още не ни се иска да видим икономиката си в истинския й образ, в нейната безпътица и непонятност... Никой не може да каже какво ще се произвежда, колко, кога и къде ще се реализира. Отворили сме си границата и се внасят какви ли не стоки, знайни и незнайни, със съмнителен произход... Да, има стоки на пазара, но това са чужди стоки, нашите пазари са тържище за чуждо производство, ние обслужваме чуждата икономика. Земята ни, благодатната българска земя, не се използва, а запустява. Внасяме продукция от страни, които ние сме учили на земеделие и производство на промишлени стоки. Селата ни загиват и няма кой за  тях да замилее. Няма нищо вярно в това, че в България не може да се произвежда достатъчно и евтино, че нашият народ е мързелив? И мързелив ли е тоя народ, който, като няма работа у нас, тръгва да търси работа в чужбина? Няма нищо от това, че държавата е лош стопанин и няма място в пазарната икономика. Не виждаме ли, че България е била много по-социална и европейска държава преди, че сега сме само един пазар за евтина работна ръка, земя и суровини? Че сме един суровинен придатък на развития Запад. Защото през целия преходен период само се рушеше и нищо ново не се строеше. И че едва ли някой друг от нас може да мисли по-загрижено, съдбовно и далновидно за нашето бъдеще освен нашата интелигенция, нашата научна мисъл. Учители, лекари, инженери, икономисти, писатели, специалисти, хора от академичните среди, от всякакво направление, хора, които са се реализирали навън, а у нас не могат! Къде е националната стратегия за развитието на държавата, развитието на родното производство, което е основният фактор за успеха на всяка една икономика? Къде е родовата традиция и националната ни идентичност?
Но-о-о... Друго не може и да бъде, като гледаме парламента! Празна зала, грозни сцени, цветисти реплики, казани от хора, които са явно от друга планета. И тук се сещаме за завета на един наш писател, класик (лека му пръст). Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто  - да го направиш. Маймуната, що е маймуна, и тя, преди да лапне ореха, го мери отзад.
Е, стана. По Коледа чудото стана! Оцеляхме. И пак срещнахме празниците по нашенски. Насядахме около трапезата с постни ястия, нали трябва на постно да свикваме. Запалихме свещичките, на тъмно да свикваме. За Беленската АЕЦ още нищо не е ясно, а и за Козлодуйските реактори има много  съмнения. И стана... Браилска кръчма. Затова пък аз, като хъша в нашия род, рецитирах стария, Странджата: "Наздраве, дружина! Пък каквото даде  Господ. Гладни може да ходите, но от глад няма да умрете. Да ни е честита Новата година! Пък може и чудеса да станат... Нали е изборна... Ако ли пък... Да хващаме магистралите... Спасение дебне отвсякъде.