ЖИВКА МАРИНОВА: Ако имаш талант, няма как да не се реализираш

ЖИВКА МАРИНОВА е родена през 1979 г. в София. Завършва ССХУ за изящни изкуства "Акад. Илия Петров" и Националната художествена академия, специалност живопис, бакалавър и магистър при акад. Светлин Русев. През 2004 г. печели III награда в                    Националния конкурс за млади художници, критици и куратори на Международна фондация "Св. св. Кирил и Методий", през 1995 г. е удостоена с първа награда в конкурса за етюд на Владо Бунарджиев. През октомври тази година спечели голямата награда за живопис в Националния конкурс за живопис, скулптура и графика на "Алианц България". Член е на СБХ.


"Изкуството не е за всеки"


- Спечелихте голямата награда за живопис в конкурса на "Алианц България". Какво означава тя за вас? Очаквахте ли я?
- Не! Разбира се, че не очаквах. Това е  изключително сериозен конкурс, който прави преглед на съвременното ни изобразително изкуство. В него с много силни произведения са представени голяма част от известните и утвърдени български автори, както и някои сравнително малко познати имена от цялата страна. Номинацията за заключителния кръг на конкурса и дори самото участие в толкова мащабна и всеобхватна изложба са достатъчно престижни и стойностни. И означава, че ставаш част от културния живот на страната, че имаш място сред силните художници на съвремието и че си редом, дори със своите учители.
- От колко време рисувате?
- Откакто се помня, че дори и отпреди това... Шегата настрана, но наистина не съм спирала да рисувам, а и нямам точна представа кога съм започнала.
- Защо решихте да се занимавате с изкуство?
- Това едва ли е нещо, което можеш просто ей така да решиш и да го осъществиш. По-скоро е някакъв път, посока, която следваш, защото имаш вътрешна потребност. В началото, в детските години - естествено, не особено осъзнато, а просто защото ти носи удоволствие. После постепенно и неусетно се превръща в твоя същност.
- Може ли един млад човек да се издържа само с изкуство?
- Рисуването не е нещо, което те ограничава и прави тесен специалист в конкретна област. Напротив - дава ти много възможности. Времето, в което живеем, е динамично и изисква същото и от теб. Дори силата ти да е в живописта, например, и да си вложил много труд, време и средства, развивайки точно това свое умение, придобиваш доста познания и можеш без особени усилия да правиш много други сходни неща. Ако имаш талант, няма как да не намериш реализация и приложение на способностите си.
- Имало ли е моменти, в които сте искали да се откажете от рисуването?
- Живеем във времена на кризи и промени, в които не може да имаш сигурност или гаранции за каквото и да било. Често имаме усещането, че българската култура и изкуство са напълно изчезнали или са "сритани в ъгъла", за да не пречат и да не се забелязват, ако е възможно. Разбира се, че е имало моменти, в които ми е било особено трудно да съм художник. Срещала съм и неразбиране, и учудване, подценяване, дори присмех. Потискала съм се от усещането, че съм различна и невъзможността да се слея и да бъда част от масата (което в други моменти ме изпълва с гордост, спокойствие и висока самооценка).
Едва ли бих могла да се откажа обаче. Може би, защото съм от онова поколение българчета, родени и отраснали преди 1989 г., живели сме и сме формирали съзнанието и ценностната си система преди демокрацията, възпитаваха ни в добродетели, които по-късно отрекоха. После преживяхме заедно с родителите си тревогите и несигурността и продължаваме да живеем в неясните и неустановени граници на прехода. Докато растяхме, се научихме как, когато всичко се клати под краката ти и заплашва да повлече и теб в бездната, да устоиш. Как въпреки всеобщата разруха да съумееш да съхраниш важните и стойностни за теб неща. Без да продадеш душата си, без да бягаш, без да изгубиш контрол и без дори да се подхлъзнеш. Може би учителите така ни възпитаха - в преданост, отдаденост и любов към това, което правим. Може би е "Божа работа" и е извън нас, и нашата воля, но няма как да загърбиш нещо, от което имаш вътрешна потребност и, което осмисля съществуването ти.
- Трябва ли човек да прави компромиси или някакви жертви, за да се занимава с изкуство?
- Разбира се, но всичко е въпрос на желание и личен избор. А и едва ли има хора, които не правят никакви компромиси и жертви в живота си, независимо от професията, която упражняват. В крайна сметка компромисът с едно нещо се прави в името на друго, което искаш и обичаш. Следващия път може да се наложи да жертваш именно него, но няма нищо чак толкова странно и крайно в това.
- Печели ли се от продажба на картини в момента? Хората купуват ли?
- Изкуството, и в частност живописта, не е нещо, от което се забогатява. И никога не е било. Художниците не са материално богати хора нито днес, нито са били някога. Но и техните потребности, стремежи и надежди често се различават от тези на хората, които не се занимават с изкуство. Голяма част от българите не успяват да задоволят и най-елементарните си нужди. И никой от никого не очаква вместо хляб да си купи изкуство. Но има и такива, които купуват. Пред тях, разбира се, не стоят въпросите за физическото оцеляване. За моя радост, а често и изненада, днес в България има хора, които харесват и инвестират в живописта. В повечето случаи се стараят да заложат на сигурното, купувайки произведения от утвърдени имена, но някои предпочитат творби от по-млади автори. Благодарна съм за подкрепата на галеристите. С някои от тях работя повече от десет години и те поеха риска да предлагат картини от непопулярни художници. Има и една друга порода хора с големи финансови възможности, които имат различни вкусове и потребности. Често избират да вложат парите си в странни по моему материални придобивки, които очевидно им носят удоволствие. Всичко е въпрос на предпочитания, ценности и интелект. А и изкуството не е за всеки. Нито създаването, нито консумирането му.
- Българите интересуват ли се от изобразително изкуство и защо според вас?
- Голяма част от българите не само, че не се интересуват от изобразително изкуство, а дори изобщо не се сещат, че съществува. Но това е съвсем закономерно, имайки предвид, все по-трудното ни оцеляване, безнравственото и бездуховно съществуване.
- Ходят ли хората по изложби?
- Няма как да поставим всички под общ знаменател. Определено не се тълпят пред галериите в трепетно очакване да зърнат някое произведение на изкуството. Вероятно, защото има доста по-атрактивни и неангажиращи удоволствия. Изисква се малко по-фина настройка на мозъка и донякъде аристократизъм, за да оцениш и позволиш конкретно произведение на изобразителното изкуство да те докосне, да ти въздейства. Но, за щастие, има и хора, които се интересуват, посещават изложбите, коментират ги, вълнуват се.         
- Правите ли самостоятелни изложби? Лесно ли се организират в София и в страната?
- Честно да си призная, нямам много самостоятелни изложби зад гърба си, особено в сравнение с някои мои по-активни колеги. Но това може би се дължи на липсата на увереност в собствените възможности и силно изразената ми самокритичност. А, що се отнася до организацията на изложби, когато знаеш какво точно искаш да постигнеш и си убеден, че е важно за теб, няма място за въпроси като лесно или трудно. Вървиш към постигането на задачата, която си си поставил, независимо от усилията, които трябва да вложиш и препъникамъните, които можеш да срещнеш по пътя. Изложбите се организират по-лесно там, където живееш. Аз имам късмета да съм тук, в София, където все пак има културен живот и шансът да покажеш таланта си е по-голям.
- Какво ви вдъхновява да работите?
- Много са нещата. Като започнем от заобикалящия ни свят - всички по-особени, а и съвсем обикновени и невзрачни интериори и екстериори; хората, които наблюдавам всекидневно, отношенията между тях, вътрешното ми състояние. Невероятно ми въздействат силните изложби на съвременниците ни, както и много шедьоври от миналото. Художниците са чувствителни хора и могат да се ентусиазират за работа от най-незначителни на пръв поглед неща. Но са и доста уязвими и често изпадат в депресивни състояния, което мигновено се отразява върху творбите им.
- Кажете малко за стила си. Какво е специфично за него?
- Винаги изхождам от натурата. Необходима ми е като своеобразна опора, върху която да стъпя и по-късно да трансформирам в друга моя лична реалност, която често граничи с абстракцията. Работите ми не се натурни, въпреки че притежават свое пространство, форма и структура. Те са изцяло подчинени на чисто живописното изграждане на композицията и емоцията, която искам да вложа.
- Кои са учителите ви?
- Наред с великите образци на българската и световната живопис, постиженията на старите майстори, от които и до ден днешен продължавам да се уча, има няколко човека, които с гордост и уважение наричам свои учители и на които съм безкрайно признателна. Преподавателите ми в академията - акад. Светлин Русев, проф. Ивайло Мирчев, които нанесоха финалните щрихи върху моя, изграждащ се творчески образ, проф. Десислава Минчева, която не само изигра важна роля в моето обучение и усъвършенстването на изобразителния ми език, но и допринесе за формирането на характера и личността ми като цяло. Класният ми ръководител в Художествената гимназия Снежина Бисерова, която освен безценните уроци в областта на изкуството, ми вдъхна увереност и ми помогна да не се откажа в онази, особено нестабилна тийнейджърска възраст. И с особено топли чувства - човекът, който ми даде основата и предрече посоката в развитието ми - Янка Гацева. Това са хората, които най-силно докоснаха сърцето ми, чието мнение и одобрение продължавам да търся и които наистина много обичам.
- С какво са свързани мечтите ви?
- Хората често забравяме колко сме уязвими и колко крехко и кратко нещо е животът. Колко внезапно и неочаквано може да бъде помрачен. В безсмислените си стремежи и излишно препускане да осъществим мечтите си, забравяме за истински важните неща. Толкова малко му трябва на човек, за да живее и да се чувства щастлив. Съсредоточавам енергията и насочвам мислите си към все по-обикновени и простички неща. Набелязвам си дребнички цели и вървя към достигането им.
- Какво ви радва?
- Това, което стои на първо място в живота ми, са грижите и отглеждането на моята малка дъщеря. Няма друго нещо, което да ми носи толкова удоволствие, щастие и удовлетвореност.