Живата съвест срещу саможивото его

Проф. дфн  Симеон Янев

За да мога да съпоставям подобно с подобното, ще разглеждам публицистичната продукция според жанровите й подразделения, както следва: краезнание, актуална публицистика, мемоарна публицистика, исторична публицистика и отделно книги, които не се вместват в нито един от посочените раздели.

От краезнанието на първо място ще отбележа книгата на Борислав Геронтиев "Село без черква", която съдържа разкази за реални събития и случки от различни години, свързани с родното му село Градище, Шуменско. Най-ценна е финалната част, където са поместени автентични записи на местни хора от последните 60-70 години, включително и след 1989 г. Геронтиев събира свидетелства, които удостоверяват автентичния дух и нрави на селото.  Така големият въпрос "защо сме такива" мъчително остава за читателя, ако е способен да разбере какво се крие между автентичните отговори на писателя, надхвърлящи краеведческите заключения.

Книгата на Георги Славчев "Село от слънце огряно", определена от автора като очерк за село Стенско, Кюстендилско, всъщност далеч надхвърля границите на очерка. Без да е систематично изследване, книгата е писана с много любов и грижа и най-малкото ще остане като съхранена памет на поредното обезлюдяващо и чезнещо българско село.

Книгата на Мария Радонова "Поберки по пътя" съдържа разкази за изтъкнати личности от родното й Банско като майката на Георги Димитров - баба Парашкева; за Лазар Младенов - католически епископ, библиотекар на Ватикана; за Тома Вишанов и ред други банскалии. И разбира се - за безсмъртния Никола Вапцаров. Жанрово това са преди всичко очерци, споменни есета, документални разкази, които имат висока документална стойност.

Особен случай е книгата на Юлий Йорданов "Босоног по стърнището на белия лист". Журналист по професия, отдаден съдбовно на родния си Монтански регион, авторът е събрал огромен брой свои публикации в местния печат, за да състави книга, която представя преди всичко културния живот на  областта. 

Безусловно поместваща се в най-широките рамки на краезнанието е книгата на Борис Данков "Минало не отминало" с подзаглавие "Към историята, поминъка, етнографията и фолклора на габровското село Жълтеш и съседните селца", изброени поименно. Прочитът на книгата настойчиво внушава огромен, систематичен и извършен не само с усърдие, а и с любов труд, потвърден от факта, че става дума за родното село на автора. Книгата е колкото сериозна като научно изследване, толкова и поетично възвръщане към предбитието и утрото на собствения живот.

Тук свършвам с публицистиката, определяна като краезнание, за да премина към литературата, която има  автобиографичен характер. 

"Духовна кръв" на Атанас Звездинов има смисъла на равносметка на един творчески път. Поради това тя не може да се разглежда като традиционно автобиографична. Крайно пестеливо, в по-малко от 200 страници, той е обгърнал целия си път, за да засегне паметни културни прояви, но и нелечими травми, много свои лични удовлетворения, но и много разочарования, за да остави ценен материал за литературното ни битие в последния половин век.

"В далечното пътуване" на Олга Шурбанова е семейна хроника или летопис на две фамилии, съединили се в кръвта на авторката. Такъв прочит на историята през семейното, личното и родовото е отговор на все по-нарастващите и все по-агресивни свободни интерпретации чрез подмяна на историята като разоковаване на митове, включително и неглижиране на семейните ценности. 

Точно обратният случай на мемоарно-автобиографична проза, която изпуска почти изцяло историческите събития, за да разказва духовито личните преживелици, е книгата "До последен дъх" на Рашко Младенов и до голяма степен "Пътуване към соления бряг" на Боян Чимев, чийто сюжет е  семейният живот на едно потомствено свещеническо семейство в атеистичната ера на социализма.

Сега идва ред на публицистиката, която  чрез миналото и историята се обръща  към времето, в което живеем, за да го съди не само за излъгани надежди и провалени съдби, но и за предателства и подмени, разяждащи личната и общностната ни идентичност. 

Ще започна с книгата на непознатия за мен Димитър Дънеков "И спят отдавна всички знамена", придружена от подзаглавие "Разкази и факти за загиналите и преживелите войните за национално обединение от гр. Брацигово", богато илюстрирана, библиографски коректна, фокусираща се не само върху документите, но и върху семейни спомени и предания на живите от родовете, подкрепена с емблематични стихотворения на класически български поети. 

Специално трябва да бъде подчертана и анонсирана книгата на доайена на българската журналистика и публицистика - 93-годишния, някогашен, дългогодишен публицист на в. "Литературен фронт" Цанко Живков "Възход и страдание на българите". Тя е впечатляващ опит в стила на научнопопулярната публицистика да се обхване цялата хилядолетна история на нашия народ.  

Към разгледаната дотук исторична публицистика в тематична близост до нея, но традиционалистки изградена като сборник в прослава на Шипченската епопея е книгата "Поклонение" на Георги Георгиев и съавтори, която има полезна познавателна стойност.

 От автобиографичните книги, излезли през  2018 г., специално внимание заслужава  "Последен дневник" на Велко Вълканов. Тя вероятно ще се цитира нееднократно от автори и колективи, които след време ще се наемат да пишат най-новата история на България. Методи Георгиев, който е автор на краткия предговор към изданието,  завършва текста си с една фраза, която би била неуместна, ако Вълканов беше още жив. Фразата е "велик гражданин на България."

След тези изброени публицистични книги ще отбележа "Българската историография пред необходимостта от нова гледна точка - от фактите към тяхната оценка" на Енчо Матеев. Книгата е убедителна философия на българската история в два исторически периода - времето на цар Симеон и времето на цар Самуил.   

Книгата на Христо Карастоянов "Животът няма втора половина", означена в пояснително заглавие като "Другият дневник", третира в жанра на романа времето на двайсетте години на миналия век. Тя е разказ за Гео Милев, този път под формата на дневникови записки за издирването на поета антифашист от близките след безследното му изчезване през 1925 г. Това, което добавя Карастоянов сега, е като че ли безизходният финал, уплътнен в индиректни алюзии в последващи  исторически стадии - едно убедително доказателство за романов, а не публицистичен наратив.

Покрай книгата на Карастоянов се откроява  една много характерна тенденция в публицистиката от 2018 г. - съвсем определено прерастване на публицистичното в добра белетристика. Това се потвърждава от поне още две книги: на Калин Донков "Отпечатък от никого" и на Тодор Коруев  "Още животописи". Редом с тези книги, ала без претенция за повече от публицистика, но и съпричастни с тях по непримиримостта си към бурно протичащата деградация в обществото и държавата са книгите на Георги Спасов "Лични хроники", на Лозан Такев "Има ли такъв народ", на Енчо Енчев "На гребена на новините". Ако трябва още веднъж да формулирам общото в тях, бих ги нарекъл  "свидетелства за престъплението, наречено преход". Това са блогове, извадки от блогове, памфлети и сатири, чиято ценност е, че историзират деянията, лицата и събитията и запечатват онова, което би оттекло в отходните канали на времето, за да се повтори утре, чисто като светена вода. Тук вече публицистиката е в най-собствената си роля, тази на съдник с камшик, който произнася присъда в мига на прегрешението. 

 Не смятам за случайност това, че половината от тази висока публицистика е дело на поети (Калин Донков, Звездинов, Чимев), защото другата пък е дело на поети по сърце. Борис Данков с поетическо вдъхновение е написал своята краеведческа книга, а Георги Славчев е вложил като равноделна част в текста и цял цикъл свои стихове.

Докато живеем в очакване на чудото, което трябва да ни спаси, публицистиката не обещава надежди за чудодеен изход, но поне уверява, че съвестите са живи. Във време, когато всеки може да издаде книга, а фондациите, обслужващи умъртвяващи идеи за националната държава и националната култура, толкова щедри, колкото и безскрупулни, публицистиката за разлика от повечето други жанрове на литературата е истинското бойно поле срещу алчността на иждивенците. Изобщо живата съвест днес е силният контрапункт на саможивото его. На вечното възражение, че останалият само със съвестта си писател не може да стори много, ако въобще може да оцелее, ще противопоставя случая с писателя Петър Ангелов. Преди няколко години той издаде публицистичната си книга "Разгромът" с подзаглавие откъс от моя несъстоял се диалог с президента д-р Желю Желев, в която описа и заклейми чудовищното разграбване и унищожение на българското селско стопанство, довело в крайна сметка до умъртвяването на българското село. С безпощаден анализ един писател каза повече и по-убедително от всички полито-, антропо-, етно- и всички "-лози".

Толкова по въпроса какво може да направи писателят днес.

А какво е направила българската публицистика или поне оная част от нея, която бе предмет на този преглед, добросъвестно се опитах да покажа в тези мои размисли върху литературната продукция от 2018 г.