Здрависване с Пламен Тушков

Димитър Танев

Той има свое бащино селце някъде между София и Враца, към което отскача от време на време. Има и една боксониера в София, където сам грижовно отгледа - след ранната смърт на съпругата си, двете си деца - момиче и момче. Преди години Тушков напусна работата си като стрелочник на гара Курило, за да чете и пише - беден, но свободен. Сега продава книги пред "Кристал" - в студ и пек, от сутрин до вечер, наблюдавайки с присвито око хорското гъмжило отпреде си, мушнал цигара над ухо, подобно нявгашен майстор - каменоделския си молив, чужд на всякакви писателски грандомании и глезотии. Писателят-адвокат Владо Любенов написа разказ за това негово трудно, но волно, отхвръкнало битие на книгопоклонник. Има една издадена книга с две новели ("Студеното око в мен" и "Смей се, читателю"). Навремето с Минко Бенчев й дадохме път и в два престижни конкурса убедено турихме Тушкова пред всички други кандидати, предложили дълбокомъдри загладени повествования, но нямащи дивия чар на прозата на стрелочника. В тази си дебютна книжка Тушков - светнал, обзет - възкреси любовта си към една жена. Същата Люба, описал и сега, в новата си книга, една късна, пак подкосяваща нозете му среща с нея. Взела е тази книга името на ония неугледни, но сочни, миришещи на детство и бабина ракла круши, като така авторът болезнено припомня невъзвратимостта на някогашното момчешко безгрижие, закриленост и кръвна спойка с природата.

Георги Константинов определи Тушков-писателя като нешлифован диамант. Той пък сам нарече разказите си "шупливи" и споделя тук и там как трудно пише, сякаш гризе или преварява себе си. А и точно описва менливото си "работно място": вкъщи, залепнал за двете тръби на парното, на село - усамотен, с подемното усещане за треви и птици, на Витоша - в предзимни дни, полегнал върху анорака и с глава, подпряна на длан. Мъчно, газен от бита, нарядко пише Тушков. А как копнее, как наивно жадува да се отдаде докрай на словото този човек! Споделил го е в разказа си "Последна нощ в железниците". Иска му се (перифразирам го), макар и да умре от глад, да опита да живее от и със писането и леко някак (като Гогол или като Селинджър) да "плисва останалите си (всичките си!) утрини връз листа". Целебно, освобождаващи напрежението, тези плисъци са оживили повествованията в "Караманци" (изд. "Сиела"). Тук има няколко чудесни разказа ("Появата на Винсент", "Цирк "Буш", "Моцарт на български", "Нито радост, нито тъга" и особено - изпъкващ, излят - разказът "Хубавици"). Дребнеят някак - сравнени с другите - "Косъм", "Малкият брат", "Руснаци". А "Херпес" е можело да отпадне, натуралистичен е, не лъха приятно, макар че и той носи следи от характерното Тушково самонаблюдение (саморазпитване), при които състояния той, в най-добрите си часове, обикновено отскача високо в писането.
Да подчертаем отново това - грубоват уж, чепат, нестройно, "нефилологично" пишещ, но какъв усет у Тушков за природа, за конкретното, а и за вселенското дихание, за цветове, форми, движения и хармонии! Каква комбинативност по отношение на това, което е видял, доловил, усетил, почувствал! Как по детски доверително прескача - като връз скупчени морени - от гледка на спомен, от съзряно към въобразено, от прочетено към премислено, от терзаещото всекидневие към божиите наредби и тайнство. В една от прежните си новели бе нарекъл това пулсации на мисъл и чувство. На места Тушков е истински поет, ловец на метафори, плетач на тънки словесни везма.
Как поразително е описал врабчето, с което сравнява милата малка бабка от "Хубавици"! Каква сила и какви изненади има във внушенията му за кръговрати, паралели или дисонанси в живота и естеството. Каква осезаемост и на възвратните усещания - сякаш с кожата си, с помръзналите си пръсти поема и пренася околното, пък и общата дълбока картина (в "Над Железница" например)! И какви само словосъчетания е напипал, подхвърлил, изгравирал! Нарича Библията "Голямата билка". Говори задъхан за собствените "сърдечни теснини". Казва за едно момиче, че "ухае отвътре на сняг и кокиче". Краищата на обикновена покривка връз масичката в едно мелнишко кафене провижда като "бяла забрадка на наведена жетварка". Твърди, че когато Азнавур пее "Мама", я пее грапаво..., "с гърло, което пари в ухото ти като дъх на агне". А когато "оспорва" Труман Капоти за това, че сравнява късия разказ с портокал, "коригира" го високопоетично, дори патетично, като обречен: "...та той (късият разказ - б.а.) прилича и на капка, на лъч, и на сълза некапала, и на едно докосване, погалване прилича". Най-сетне: как веротърпимо и страдателно пита това голямо момче Тушков, припомняйки пак като в просъница съдбовната си отдаденост на непреодолимата Люба: "...Същия живот като моя носи. Добър и благ е Бог. Но никой не ти казва защо, защо си на земята? Какво, какво да правиш, когато не си влюбен - никъде не пише? Сити са само влюбените..."
Да, неполивано, саморасло, но дъхаво и плодно дръвче е Пламен Тушков. Човек писател е - пряко вехтите си дънки и несносната си жепейска биография. Неслучайно прозаици-сладкодумци като Янко Станоев и Деян Енев са му дали зелена светлина, припознали са го като еднокръвен. Та и по-късно, на свой ред - и по-младият Калин Терзийски (наскоро, впрочем, номиниран за европейска награда за "изгряващ автор"), който е драснал връз корицата на "Караманци" няколко реда на съпричастие и побратименост.