Защо си тръгвам от България

Петър ГЕОРГИЕВ

Вие не знаете кой съм. Вие, най-вероятно, сте мъж или жена на средна възраст и си купувате вестник, за да запълните досадното, но неизбежно време в градския транспорт, докато пътувате за работа. Или сте възрастен и вече пенсионирал се гражданин, чийто единствен прозорец към заобикалящия го свят са новините, описани в това ежедневно четиво. Вие, предполагам, сте затрупан от толкова много проблеми, че за вас може би съм поредният всезнайко, който ще усложни живота ви с разсъжденията си. За вас съм никой. Това обаче няма значение, защото в момента не съм важен аз, а моята история. Историята за обществото и средата, в която живеят и се "развиват" вашите деца, вашите наследници, които сте отгледали със собствените си ръце. Историята за една част от населението на България, която си мислите, че познавате. Историята за срутващите се основи на бъдещето на родината ви.


Свикнали сме да слушаме, че страната ни предлага жалки условия за живот, че цените на бензина, тока и парното растат главоломно, докато заплатите си стоят все същите. Само на 18 години съм, а вече се чувствам по-затрупан с подобни проблеми и оплаквания, отколкото българин, изживяващ третата си младост. Покрай всички тези изключително важни въпроси повечето хора забравят за бъдещото, уж талантливо, поколение, което едва ли не ще промени света с гениалните си идеи. Няма да е пресилено, ако кажа, че прекалено голяма част от възрастните нямат понятие какъв живот живеят децата им. Как парите им вместо за сладолед отиват за дрога. А казват, че младите са наивни...
Откъде да започна? Нека бъдат социалните мрежи. Бумът на уеб страниците, предназначени уж да свързват отделни персони в "клубове по интереси" в зависимост от техните културни, религиозни и естетически възгледи (колко романтично звучи!), са превърнати в нерегламентирани порнографски сайтове, където всяко дете търси внимание, най-често за да избие комплексите си, създадени от различни хора по различни причини. Да вземем например фейсбук. Идеята на синьо-белия интерактивен феномен, където всеки да споделя своите гледни точки и да се обогатява от мнението на другите, не само че е превърната в пепел, но и от нея блика

мания за потресаваща публичност

която ликвидира каквото и да е лично пространство и себеуважение. Благодарение на постоянното обновяване на статуси, посредством чалга хитове или "тагове" в определени заведения, младите търсят внимание, от което всъщност нямат нужда. И губят представа кое е персонално и кое - обществено.
Именно във фейсбук се роди нещо, което аз наричам "онлайн валута". Тя няма нищо общо с електронните пари (BitCoins) на японеца Сатоши Накамото, които наистина можеш да превърнеш в долари или евра. Не, това е друг вид ценност, наречена "Like". Именно Like-ът, или на български "Харесване", отдавна е мерилото за рейтинга и известността на вашето дете. Срещу кликването на този бутон млади момичета, още неизпитали радостта от първото си влюбване, продават телата си, качвайки полуголи снимки или клипове, плачещи за ограничение "18+", за да се харесат на връстниците си.
"О-о-о, виж ги тези 390 харесвания, доста извън лигата ми е!" - си казват неопитни подрастващи, без да осъзнават колко грешат за класата на въпросната девойка или младеж. Какъв е смисълът десетки хора да харесват интернет версията ти, ако всъщност умственият ти потенциал е колкото на ленивец? И ако си мислите, че проституцията е лошо нещо, по-добре прегледайте няколко профила на родни тийнейджъри, за да видите какво е "онлайн-проституция".
Наред с това идва и перманентната мания за проверяване за обновления през около 5 минути, която, освен че убива концентрацията на младите да учат или да свършат някое свое задължение, ги кара да се пристрастяват - дотолкова, че да прекарват по 24 часа като зомбирани пред монитори или смартфони, вместо да прочетат книга или да се погрижат за собственото си бъдещо развитие. На този фон дори цигарите изглеждат безобидни. Сега комбинирайте всичко и получавате оръжие за масово интелектуално и ценностно унищожение, чийто спусък натискаме сами. Дотук с духовната част на деградацията на тийнейджърите.
Нека отделя внимание и на по-лесната за забелязване кризисна точка - физическата. Някога запитвали ли сте се какво се случва на партитата, посетени от вашия син/дъщеря. Разбира се, вие знаете, че те правят глупости. Млади са, нека живеят. Естествено в това няма нищо лошо. В кръвта ни е да се забавляваме, за да изпълним най-хубавите си и безгрижни години с незабравими спомени. Е, звучи прекрасно, ама не съвсем. "... Живот ли бе - да го опишеш?... Разровиш ли го - ще мирише и ще горчи като отрова..."
Та, ако разровите социалния живот на един логично неособено успешен ученик или студент, най-вероятно ще откриете, че той със сигурност знае повече текстове на поп-фолк хитове, отколкото на каквото и да е друго произведение на езиковото изкуство. Девизът в повечето случаи е "И ще пия днес, за да се напия", а историите му започват с

"Бра-а-ат, вчера как се смазах...!"

Така де, не е ненормално на партитата младите да прекаляват, но едно е да обърнеш чаша-две за настроение, а друго - да се превърнеш в алкохолизиран гамен, трошащ седалки на футболни стадиони или всичко, което мърда. И докато си мислите, че вашето дете е агресивно, просто защото така му е заложено, може би е по-добре да обърнете внимание на факторите, които го карат да действа по този начин.
Знаете сигурно, че "чалга" е турска дума и именно с тази музика войниците на Османската империя са били надъхвани преди битка? Да, може би върху някой по-ерудиран и разумен тийнейджър ефектът далеч няма да е такъв, но съвсем друго е, когато децата са закърмени с простотия от малки. Какво имам предвид? Например някои части на Азис върху раници на първокласници. Реакцията оставям на вас...
С много от размишленията си дотук съм си навлякъл гнева на повечето свои връстници, които биха ме сметнали за "консервативен сухар". Биха ми казали, че навсякъде е така, че всички го правят, дори в развити страни като Германия, Англия и САЩ принципът на забавление е същият, макар и с някои променливи.
Неотдавна посетих една доста различна земя - датската. Прекарах известно време в страната. Повярвайте ми, хората и там отделят повече внимание на развлеченията, отколкото на ученето, живеейки под мотото "Безгрижен съм, куфее ми се!" Освен че "Няма нещо гнило в Дания", разликата е, че повечето от връстниците ми в най-малкото скандинавско кралство имат ясни цели за бъдещето си - независимо дали са поставени от техните родители или самите тях. Мечтите им са странни. Едно от момчетата, чийто баща притежава ферма с над 400 крави и произвежда млечни продукти, ми обясни, че желае да стане шофьор на линейка. Засмях се, а може би не трябваше. Не заради друго, а защото бях изумен, както, предполагам, сте и вие в момента. Този датчанин не бе единствен със странен поглед върху развитието си. Имаше и други. И всички те вървят нанякъде и колкото и да са разглезени, шансът да се превърнат в битови алкохолици, лишени от мотивация за доказване, е доста по-малък, отколкото на моите подрастващи сънародници. Именно

затова ние ги мразим - защото бъдещето им е осигурено

макар и да нямат нашия умствен потенциал.
Безсмислено е да казвам с какви очи гледат на България и българите в Европа. Заслужено или не. И тази година хиляди български таланти, включително и аз, ще напуснем родината си в търсене на място, където ще ни оценят. Повечето няма да се завърнат, защото няма да имат причина и мотив за това. На другите не им трябва промяна, защото нямат нужда от нея. На нас ни трябва. И понеже тя е малко вероятно да дойде от възрастното поколение, всички ние я очакваме от новото. Така, както сме тръгнали обаче, не само че сме стигнали дъното на идиотокрацията, ами май го гледаме отдолу.
Не се заблуждавайте, и аз съм част от това. Знам, че в известна степен притежавам пороците, които описах в изповедта си. Знам също, че това, което казвам, е по-близо да реалността, отколкото оценката на някой, гледащ отстрани. Със сигурност съм ви накарал да се замислите. Въпросът е дали ще позволите на тези мисли да ви завладеят, водейки ви към по-продуктивен начин на живот. Или ще продължите да потъвате в помията, която ни залива. Проблемът е общ. Решенията са очевидни. Изборът е личен.