Защо отхвърлихме европейския бюджет?

Ивайло Калфин*

Две трети от членовете на Европейския парламент казаха "не" на сделката на държавните глави за бюджет на ЕС за 2014-2020 г., защото тя върви в грешната посока и беше постигната по непрозрачен начин.
Дори самият факт, че всички лидери се прибраха победители от Брюксел при намален общ размер на бюджета, създава проблеми. Но най-сериозният е, че се изкопа пропаст между инструментите за финансиране и политическите цели на ЕС. Постигнатата договореност за бюджет по плащанията от 908 милиарда евро за следващите седем години ни изправя пред реалността през 2020 г. да разполагаме с толкова пари, колкото ЕС е имал през 1989 г. Да правиш обща политика с 0,94% от това, което произвеждаш, е несериозно. Светът днес е толкова различен, че дори музиката от края на 80-те вече може да се чуе само от специализираните радиостанции, та камо ли да се прави политика по същия начин.
Лисабонският договор възлага на ЕС много по-големи надежди. Архитектите на този договор, по който днес съществува и се управлява съюзът, видяха бъдещето му в увеличаването на съвместните действия в полза на общия интерес. Няма сериозен европейски политик, който да ви каже, че ЕС трябва да го дава по-скромно у дома или на международната сцена. Европейският съюз вече играе, или поне е длъжен да го прави, като един пред света, но и на различни "вътрешни" позиции, като изграждането на обща инфраструктура - транспортна и енергийна, в управлението на икономиката и общия пазар или в охраната на границите и сигурността. Това е по-рационално, по-евтино и по-ефективно, отколкото всеки да харчи своите пари. Правенето на общи политики не замества националните, но често е по-практично. Кой например има интерес да остави бедната периферия на ЕС да затъва повече поради липсата на собствени ресурси за наваксване и да "заразява" с проблемите си по-състоятелните части на съюза? Във всеки случай не общият интерес.
На шестата година от началото на кризата отделянето на средства за дейности, разглеждани като "външни", "брюкселски", е все по-трудно. Но да се гледа на европейския бюджет като на национален разход, вместо като на общ приход, е погрешно мислене. Най-малкото, защото 94% от парите се връщат обратно в страните-членки. Европейският бюджет е в състояние да помогне за излизането от кризата. Ако стимулира инвестициите в икономиките. Ако спестява национални средства, както при помощта за развитие. Ако създава добавена стойност чрез европейските инфраструктури или чрез програмата за студентски обмен "Еразъм", защото те създават работни места. 
През последното десетилетие общите годишни разходи на ЕС се движеха между 120-140 млн. евро. Така че договореното през февруари от европейските лидери намаление на бюджета до 2020 г. с 90 милиарда е значително. Ножицата между ангажиментите за финансиране и договорените реални плащания беше разтворена до 50 млрд. евро, което залага създаването на дефицити - забавяне или отказ за плащания, с което се сблъскваме напоследък, и за следващите 7 г. При това в нарастваща прогресия. През 2010 г. 6 млрд. евро не достигнаха на Европейската комисия, за да покрие идващите от страните-членки искания за плащания за свършена работа. През 2011 г. те станаха 11 млрд., а през миналата - 16 млрд. Прогнозата за тази е за дефицит от 18 млрд. евро, но по-дългосрочните анализи показват, че към 2020 г. тя може да достигне 50 млрд. - почти една трета от годишния бюджет на ЕС. Проблемът не е, че страните-членки харчат повече, а че си спестяват тези пари, неизпълнявайки вече поети ангажименти към бюджета. В преговорите, които Европейският парламент ще води с тях по дългосрочния бюджет, една от най-важните ни задачи е да постигнем по-голяма гъвкавост, като направим възможно прехвърляне на неусвоени суми, както от една програма към друга, така и между годишните бюджети. Идеята е "свободните" пари да се пренасочват, където са нужни, вместо, както досега, да се връщат на страните-членки.
Преговорният екип на парламента иска да постигне и твърд ангажимент от страна на националните правителства за преразглеждането на общия обем на бюджета и на разпределението на разходите в средата на бюджетния период. Така ще се пренастроят приоритетите и ще се даде възможност на политиците, които ще застанат на руля в европейските институции след изборите догодина, да могат да вземат своите решения. Макар и по-мъчително от очакването, се надяваме, че Европа започва да надига глава от кризата и се нуждае от по-амбициозен и по-добре финансово подплатен план за възвръщане на конкурентоспособността си и позициите си на най-голям и най-влиятелен икономически играч в света. За това са нужни пари, инвестиции. 
Макар и често смятан за отчайващ и труднопостижим, преговорният екип на парламента ще се опита да постигне напредък и по въпроса за собствените приходи на ЕС. Целта ни е да убедим правителствата да се ангажират с увеличаването им до 40%, близо два пъти над досегашното. Не за да правим по-голям бюджета, въпреки че нуждата от това е очевидна, а за да стане той по-самостоятелен от волята на националните правителства, които сега са основните му донори. Идеите как да стане това са много. Парламентът подкрепя модернизацията на отчисленията от ДДС, премахването на изключенията, а също и данък върху финансовите операции.
Мандатът на преговорния екип на Европейския парламент е добре дефиниран, но преговорите няма да са лесни, защото залогът е твърде голям. Няма да придиряме за победители, ако бюджетът стане по-предвидим и по-поносим за гражданите. За всяко нещо си има първи път.

*Ивайло Калфин е докладчик на ЕП и член на преговорния екип за бюджета на ЕС до 2020 г.