Защо не си знаем мярката

Бонка Цакова

В събота вечер гледах филм за кино легендите Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. От онези филми, BBC-style. Преди това видях част от откриването на Европейската столица на културата в италианския град Матера, както и някои от събитията от програмата им в следващите дни. И някак ми се стори, че разбирам защо сме толкова излишно, безобразно, показно разточителни, когато сме под прожекторите на света.

Защо не знаем мярката, защо не правим нещата със стил и финес. Пръснахме десетки милиони за Европредседателството. Салтанати, масрафи, фукни... 

Шест месеца по-късно Австрия откри своето председателство върху дънери с микрофон, семеен пикник и концерт в Алпите. В Шладминг, курортен град с 6000 жители. С по едно кафе в нещо като чайна. Няма блокирани улици, кортежи и т.н. 

Миналата седмица в един от най-древните градове в света и безусловно един от най-красивите в Европа - Пловдив, претупахме една церемония, направена без идея, без послание, без стил и изящност. Затова пък - грозно разточителна, върху някаква триетажна платформа, с кукери, приличащи на куклуксклановци... 

Седмица по-късно в другата столица на културата - Матера, се състоя също такова събитие. Двете откривания си приличаха само по едно - и в двете участва Валя Балканска. В Италия на първия ред седнаха президент, премиер, председател на парламента. Поднесоха приветствия към жителите на градчето. Италианците казаха истината, каквато е - само допреди 50 години Матера е била срам и позор за Апенините. В каменните къщи са живели по 10 души в стая, нямало е ток и водопровод. С много усилия на редица поколения градът става прилично място за живеене, а това, че ще бъде ЕСК за 2019 г. реално ще допринесе за неговото още по-бурно развитие - чрез новата комунална и културна инфраструктура, с помощта на огромната реклама покрай събитията. С други думи, всяко похарчено евро ще привлече десетки и стотици евра.

Да се разберем - тук не става дума изобщо за хейт, за типичното българско черногледство или за кефа да одумаш усилията на другите да направят нещо хубаво. Не и не. Просто се мъча да разбера защо не умеем прецизно да обмислим нещата, които ще правим, с кого ще ги правим, как ще ги направим и за кого ще ги направим.

Не сте ли забелязали, че на най-хубавите и интересни неща по света, дори когато са много скъпи, някак не им личи това? Който е гледал концертите на Андре Рио, знае колко скъпи са те. Но това изобщо не личи, когато свири класен оркестър, пеят десетина от най-добрите певци в света, по пътеките танцуват 120 танцьори във фракове и бални рокли. Гледаш със затаен дъх и си мислиш: Какво съвършенство! А не: Ау, колко пари са похарчени!

Това - второто, ти идва наум, само когато кукери с хартиени шапки подскачат по нелепа метална конструкция на три етажа. Или когато сред супермодерната и красива нова зала в НДК видиш как Бойко и Жан Клод Юнкер - Ишиаса, се тупат по теметата.

Парите никога не са създавали класа, стил, уважение и авторитет, ако не са вложени с ум, професионализъм и подбор на хората, които да свършат работата. Всъщност това е разликата днес между нас и успелите народи-лидери.