Заради тези, които идват след нас

Димитър ГЕНЧЕВ

Днес присъстваме на възкресение. На приказка, която получава щастливия си край - 50 години след първото й разказване. Щастлив съм, че доживях до чудото. Ще се радвам, ще чета, ще си спомням. Три дена ще празнувам, ще ям и ще пия, и (понеже сме в криза) - по мустаците ми ще тече, но в устата ми няма да влезе...
Едно банално клише казва, че всяка книга има собствена съдба. Да напишеш думи, черно на бяло, да извадиш сърцето си на показ, да извикаш сенките на забравените прадеди, да назидаваш още неродените си деца, да остарееш  с патриаршеска кротост, за да доживееш до срещата с младата си бунтовна душа - красива и непокътната. Да, това е чудо.
За мен лично днешната среща с поезията на Христофор Тзавелла - великолепното пълно издание на стихосбирките му "Глаголици" и "Кирилици" (изд. "Български бестселър", НМБКП, 2014) - не е никакво представяне или промоция. В ръцете си държа една машина на времето, духовен катапулт, който ме изстрелва половин век назад в една дъждовна есенна софийска вечер, когато въртящата се врата на барчето на площад "Славейков" се отвори, за да даде път на петдесетгодишно приятелство. Толкова време изтече от онази ноемврийска вечер, когато Христофор Тзавелла прекрачи вечно отворената врата на "Млечния бар" и си седна на столчето. Сега с опита на рошавата си бяла глава разбирам, че тогава съм присъствал не на просто сядане, а на ритуален магичен акт, на посвещение и "заемане на мястото" - неговото място сред поети, режисьори, сценаристи, историци, артисти и художници. Защото когато прекрачи вратата на най-прочутото софийско кафене през 1965 г., Христофор Тзавелла беше всичко това, взето заедно: поет, режисьор, сценарист, историк, артист и художник.
Христофор Тзавелла е странна птица в българския културен живот. Цялата му личност е белязана с уникалност, ексцентричност, нетипичност, дотолкова чужда на днешния свят, че и най-близките до него разбирахме какво го очаква - да бъде чужденец в собствената си страна. Нещо, което беше естествено - многотиражните копия никога не признават уникалността на матрицата. Такъв съм го запомнил и аз - сякаш княз Мишкин беше сбъркал самолета на летището в Торонто и вместо в Петербург беше кацнал в София. С късата на зелени квадрати пелерина, американските му развласени чизми, с гамаши и широки медни закопчалки, с целия си вроден расов аристократизъм на човек, чиито деди заедно с лорд Байрон са освобождавали Гърция, той приличаше на византийски поет, нарисуван от венецианските майстори на Ренесанса.
Странно беше това идване. Да напуснеш Америка, за да се завърнеш в България? Че нали движението в ония години беше точно в обратната посока. И хората бягаха, без да се оглеждат: и Румяна Узунова, и Асен Игнатов, и Джери Марков, и Владо Костов, и Климент Денчев, и братята Браневи - все хора, с които си пиехме кафето всекидневно, даже, както се разбра наскоро, и Любомир Левчев си е стягал дисагите за Америка. Точно тогава Тзавелла се върна. А защо го е направил, става ясно от първата му българска стихосбирка "Глаголици" (1969). Великолепният преводач на Шекспировите "Сонети", на Робърт Бърнс и Уитман, Владимир Свинтила, онзи същият, когото бащата на структурализма Роман Якобсон наричаше "конгениален" по радио "Свободна Европа", ни четеше Тзавелла в кафенето първо на английски, после в превода си на български:
"Земята търсих като милостива длан, за да намеря на духа си мир...
Във всички дни аз виждам изгреви като сълзи - те оплакваха умрелите лъчи.
Устата ми бе запечатана с тишина, звъняха челюстите ми като копита...
Аз вкусих страх от своето сърце за семена, тъгуващи по доблестта в живота...
Намерих дружеска ръка в гордостта, достойнството си да издигна в глас..."
"...Така дойдох в славната земя, остатъка от своето сърце в люлката славянска да положа" - тържествено редеше той - и после ни изнасяше дълги лекции за "Бейкъновите акценти в Тюдоровата музика на поезията на Христофор Тзавелла".
И ние всички чувствахме магията на Христофоровото слово. "Гениално е, но ми е чуждо" - казваше Здравко Петров. Тогава той още не беше онова критическо величие на литературния небосклон "Arbiter elegantiarum" на българската поезия, а твърдо отстояваше класово-партийния подход в интимната българска лирика. "Чуждо му е - защото е гениално" - ехидно подмяташе бъдещият автор на "Балада за Георг Хених" - Виктор Пасков, който по това време прохождаше като поет в "Средношколско знаме" под ревнивия поглед на Тошо Тошев. Да, да, за същия (днешния вестникарски магнат става дума). Слави Боянов, родом от с. Горно Броди, професор по класическа немска философия, асистент в Сорбоната на великия руски философ Николай Бердяев и последователен критик на Тодор Павлов отсичаше - дарбата му иде от с. Руля. В Руля и Горно Броди се раждат само философи, поети и комити... После дойде признанието на акад. Иван Дуйчев (присъствах на този разговор), на Тончо Жечев, Кръстю Куюмджиев, Кольо Севов, но те предпочитаха да приказват за него повече в кръчмата "Видинска среща", отколкото на страниците на "Литературен фронт". Проф. Филип Шашко идваше тържествено в кафенето при Тзавелла като на поклонение.
Поетът Радко Радков не ревнуваше. Той продължаваше талантливо да възпява Византия, която Христофор толкова искаше да победим в душите си.
Впрочем, и втората стихосбирка "Кирилици" (1971) остана неразбрана и критически неразгадана докрай. И не само заради естествената ревност на литературните аборигени, политическите нагаждачи и партийни простаци. А защото земята му се оказа огромна духовна и поетична територия - Симеоновата, Самуиловата и Калояновата Българии, толкова големи, че балканските ни съседи щяха да се почувстват застрашени от поетичната инвазия на Христофор Тзавелла. Затова "Кирилици", одрана и обезкостена наполовина от поредния литературен наемник, беше прибрана под рафта - за да не се накърни... мирното съвместно съществуване на братските балкански народи.
Сега, когато чета и се радвам, и се ядосвам едновременно, когато гледам убийствените зачерквания на литературните касапи, ми иде да крещя като Паисия: "Защо бе, юроди и неразумни, защо?" Питането е риторично. Гробарите никога не са знаели, че истинската поезия не може да се оперира и да се захвърли в моргата. Тя има свойството да се възражда и да се завръща в живота като бумеранг, който въздава справедливост за този, който я е изстрадал.
Точно това става днес с истинското и засега първо издание на "Глаголици" и "Кирилици". Христофоровото поетично слово воскресе из мертвих.
Дано и читателят му да е още жив!