Залезът на правото

Владимир ГЕОРГИЕВ

Денят на Конституцията отмина. Ден на юристите му казват. Сега юристи има много. Правни факултети съществуват във всички университети и в разни институти, навсякъде из България, дори в полицейски школи. Търновската ли, Димитровската ли, Живковската ли конституция празнува юриспруденцията - не знам. Или тази, последната, от 1991 година, дето хич не се спазва?
Допускам, че всеки човек празнува своята си конституция. По този начин устройството на държавата се превръща в обществено неразположение. Но пък всеки е прав за себе си и по този начин е юрист. Или юродив.
Хубаво е, че има юристи, ако се замислиш. Още по-хубаво е, че никой не ги обича. Приличат на

некролози на справедливостта

И медици има бол. Болници - дал Господ също.
А здравеопазване няма.
И справедливост няма.
Да са живи и здрави и юристите, и медиците. Те се учат да вършат добро. Кълнат се, да им прости Всевишния. Тежка е участта им - да боравиш със съвестта и с органите на човека. Нима има разлика? Ако юрист и медик се съберат, може да направят Франкенщайн. Но човек - едва ли.
Все пак, нека уважим юристите - те имаха празник на 16-и април, скоро беше. На патерица да ги уважим. Доболнично, по медицински да ги отъркаляме по трънливата клинична пътека на живота.
Чудя се защо никой не празнува правото, а чества юристите? Или ознаменува медиците вместо медицината?
Както и да е. Аз съм юрист. Затова ще проявя пристрастие. 
Имах един преподавател в университета, лека му пръст, който настояваше, че правото има изпреварваща спрямо обществените отношения функция. Той смяташе, че правото не следва развитието на социалните явления, а напротив - предопределя ги, предизвиква и предугажда възникването им. Доста години следвах неговата философия, въпреки че поводът, който ни запозна, беше една моя разработка по социология на правото в студентския кръжок. За моя преподавател социологията и правото са присъдружни само когато функционират на различни плоскости, без непременно да вървят в една посока.

Като два влака

които в дългия си път може да вървят успоредно в отделни участъци, но по отделни коловози и с различна крайна цел.
Прекрасно е усещането, че когато вървиш по своя път и вършиш всичко праведно, ще получиш удовлетворение, нали? Ако не вселенско, поне отчасти лично спокойствие и увереност, че си постъпил правилно?
Но кое е правилно? Да те унижават? Да ти причиняват мъка, неудобства, да те крадат умишлено, откровено, вулгарно и просташки? И да търпиш? В името на...какво?
Правото е бременно с информация, казваше той, моят преподавател, в него е закодирана историята на човечеството, както и обществените, частните, личните и строго индивидуални светоусещания и разбирания. То е повече от настояще или от минало, но съдържа разума на човека и сам, по себе си, без да бива предизвиквано от конкретни социални явления, кове съдба. Затова, ако четеш правната норма правилно, ти се като геолог, който изследва скали - в тях ще откриеш различни пластове от различни епохи, за теб скалата е като шедьовър, нарисуван от ръката на природата и времето; така и всяка юридическа разпоредба, родена преди хиляди години, всъщност е камък, хвърлен от миналото към бъдещето - информационен масив на времето и пространството.
Древните римски юристи са определили правото като изкуство на доброто и справедливостта. Jus (право) идва от justicia (справедливост). Днес  то е наука, научна дисциплина, то е закон или подзаконов нормативен акт, заповед, писмо, указание. То е регулативен и санкционен израз на държавната воля.
То обаче е безсмислено и ненужно без справедливост.

Като дете без пъпна връв

Затова и започнах така тези редове. Понеже то няма смисъл без общество, дори и да има своя собствена стойност и ценност; правото ще се затвори pro domo sua, само за себе си, и ще плува в потока на пространството, за да намери предназначение, в което да покълне някога и някъде. Ще защитава себе си, а не своя смисъл. Информационният код, който носи, е ключ: неоценим е, стойностен, но му трябва врата. Колкото и вълшебно изкуство да е правото, то все пак е човешко изкуство. Творчество на справедливостта.
На човешката справедливост. Ето защо трябва да бъдем човеци. И човещината не е въпрос на морал само. Тя е правен въпрос. Юридически. Библейски, ако щете. И вероятно вселенски - ако сме богоподобни наистина.
Преди година финансовият министър Горанов определи в медиите справедливостта като класово понятие и я заклейми като недостижима. Така отрече смисъла на държавата, защото според Томас Хобс ("Левиатан", изд. Лист, 2017, стр. 217) където няма държава, нищо не е несправедливо.
Не знам дали в Космоса има справедливост. Възможно е справедливостта да е родена от страха и като философията да се опитва да сведе нещата до самосъхранението и опазването на живота и собствеността. Във всеки случай, ако справедливостта беше естествено състояние на човечеството, нямаше да му се налага да измисля правото като инструмент за налагането. Следователно човекът се опитва да установи справедливостта не благодарение, а въпреки волята и естествената си природа да произвежда несправедливост.
Когато справедливостта и правото се разкъсат, и едното, и другото губят предназначението си. У нас през последните десетилетия (не се наемам да кажа колко) правото съществува, дори изобилства. Справедливостта обаче я няма. Не само в съда, където по принцип е нейният храм, но най-вече там.

Някъде някой е скъсал дългата и така потребна нишка

на информационното поле, която човечеството още в зародиша на своето възникване е подало на следващите поколения правото като ключ към справедливостта. Днес има ключ, но вратата я няма. Правото не носи информация, нито справедливост; ако носи нещо подобно, то е така скрито, че не се вижда, защото няма проявление.
Когато чета и правни съчинения, и съдебни решения, понякога усещам как авторите им са положили огромни усилия да приложат правото правилно. Цитирали са изключително пунктуално всяка норма, всеки член, алинея, буква. Познават юридическата материя по-добре от петте си пръста. И там е проблемът: правото е вътре в нас, включително и в петте ни пръста - то е информация за това, как тези пет пръста са възникнали, защо са пет и защо точно така са разположени. Правото не може да е справедливо, ако няма дух; то дори не е живо, а няма как мъртва материя да олицетворява справедливост. Битува си това мъртво право в буквата на закона, прилага се в името на народа и носи всичко друго, но не и добро. Защо така? Нали законът е уж правилно приложен? Какво не е наред?
Вече го казах - скъсана е връзката. Пъпната връв я няма. Никой не се стреми от сърце към справедливост, а към юридически позитивизъм: целта е да убиеш птица, а не да я изядеш, защото съвсем не си гладен; правото е пушка, птицата е мъртва, произведен е изстрел, но не и справедливост. Тоест, с похвата на правото се постига цел, но тя е различна от справедливостта и доброто. Най-често тази постигната цел е пълно отрицание на справедливостта и доброто. Така правото - този меч на мъдрата човешка цивилизация, се превръща в

обикновен кинжал в ръцете на крадец или убиец

И не е само в заобикалянето на правните норми, в шикалкавенето на адвокатите и некомпетентността на съдиите, не. Това е процес, явление, което корозира самата същност на правото, изкористяването му до обикновено занаятчийство, предназначено да впряга правните разпоредби, за да ги озапти да служат на нещо различно от доброто. Колкото и юридически обосновано да е едно решение, един акт, една сделка, щом не води до справедливост и добро - и лично, и обществено, то не е благо, то е акт на враждебност и сила, акт на хитрост и безчестие.
Ако правото наистина притежаваше, а вероятно притежава! - собствена ценност и стойност, както твърдеше моят преподавател, то досега да беше въздействало на обществото, на социалните явления и с това благотворно влияние да беше променило чувствителността ни към несправедливостта, към злото. Не виждам такова нещо да се случва. Ако съм прав, това значи, че правото е изтървало справедливостта или обратното; те са кухи ментални величини, предназначени да запушат абцеса на цивилизационната криза у нас.