24 Август 2019събота03:39 ч.

Белетристика

Залезът и зората...

/ брой: 147

visibility 417

Снежана Пеева

1868 година... 

Смог... Облаци сиви се стелят по бездушното небе, което като че ли се е превърнало в невидим купол за българския народ. В клетка, чиито решетки са ръждясали от апатия, безразличие и летаргия. Всеки спи зимен сън. Независимо от сезона, независимо от времето. Пролет, лято, есен, зима. Дните се повтарят безконечно, а действието и бездействието им са едно необяснимо дежавю, което не предвещава нищо. Нито промяна, нито светлина, нито надежда... 

Замръзналите капки роса по изсъхналите треви, отронващите се листа от високите дървета, тишината на душите, сърцата, природата носят своя ек надлъж и нашир. Тази тишина... Толкова е зловеща, толкова неописуема. Тази тишина... Тя крещи. 

И точно този безпомощен писък е в унисон със залеза. Залеза на един народ с вековни традиции и устои, които бяха опетнени от нашите поробители. Залеза на една страна, която векове преди сломяващото я иго къпеше своите брегове в три морета. Залеза на времето, което научи всекиго и на нищо, и на всичко. Залезът, който научи майките да търпят безчинствата, които виждаха върху своите деца. И залезът, който научи децата да гледат своите майки ридаещи, болни, в безизходица, на смъртния одър. Цветът на този залез е аленочервен и може да бъде разпознат отдалече, защото неведнъж е обагрял земята на родината ни. Татковината ни, напоена с кръвта на своите чеда. 

Да...! Абсурдно е! Недопустимо! И това не може да продължава вечно! Затова народът се събужда. Денят не е същият като предишния. Усеща се нещо по-различно във въздуха, във всяка една стъпка, която прави, защото земята сякаш се е събудила. Усеща се сърцето й, което тупти яростно в недрата й. Чуват се пламенните й въздишки, които подканват българина да съхрани родовата памет, да запази националното богатство с цената на живота си. Подтиква юнака да даде сърцето си, което ще затупти в бъдещото поколение.  

Запад, изток, север, юг... Всички стават единни. Всички стават едно цяло. Ботев, Бенковски, Каблешков, Стефан Караджа, Хаджи Димитър и всички техни събратя, които са разбрали колко е скъпа свободата за нашия народ, са готови да платят нейната цена. Нито по-рано, нито по-късно. Сега! За техните съмишленици, за близките им, за нас. 

Хората вече успяват да видят и промяната, и светлината. Долавят надеждата в ближния и това ги крепи по-силно от всякога. Промяната е повече от бленувана, а светлината е онази глътка живот, за която те копнеят отдавна. 

Светлината, подаваща се отвъд хоризонта.

Светлината, идваща от зората.

Онази златна зора, която черпи мощ и сила от Карлово. От сгушената в чемшир и родолюбие къща на непоколебимия, несравнимия,  безстрашния, верния, непобедимия син на майка България - Васил Иванов Кунчев.

Той е светлината. Той е зората. А неговото сърце и любов към отечеството са компасът, който го напътства, за да постигне своя идеал - свободата. Тази светлина няма начало, няма и край. Тя е един безкраен поток от сили, който кипи в Левски и който предава частица от себе си на всекиго, когото срещне по своя път. И млад, и стар. И беден, и богат. Васил Иванов Кунчев сменя своя облик - физически и психически. Търси убежище там, където знае, че дори неканен, ще бъде приет като очакван гостенин. Не гледа народа отстрани, а живее с него. Чувства всяка болка, която ранява българския дух, бори се срещу неправдата, не иска да вижда още стичащи се сълзи по съсухрените лица на съотечествениците си. Носи тази тъга в себе си. Носи нейното тегло. И е решен да го отстрани, и е готов да се жертва, и нищо не е в състояние да го сломи, и...

И... Успява! Успява да донесе обратно топлината на деня им, да сгрее душите им, да разтопи снежинките, които са обгърнали сърцата им. Успява да им върне живота, който са имали и който не биха заменили дори за най-голямото богатство на света.  

Няма място за сравнение! 

Залезът и зората видяха живота на българите.

И българите видяха залеза и зората.

Почувстваха ги. Силно и безвъзвратно.

И затова предпочитат да живеят вечно със светлината на изгряващото слънце в сърцата си, отколкото с тази на залязващото. Защото тя ще ги крепи вечно. Ще им напомня за миналото. Ще ги прави благодарни за настоящето си. Ще им дава вяра, надежда и любов за бъдещето. И вечно ще ги подсеща, че преди всичко останало те са българи! Българи, които ще съхранят своята история и няма да позволят нейният плам да бъде потушен в сърцата на своите деца! 

Снежана Пеева е на 18 години. Родена е и живее в гр. Карлово, учи в 12. клас на Средно училище "Васил Левски". Автор е на книгата "Тя" с разкази, есета и стихотворения. Победител в литературен конкурс за творба, посветена на Апостола. През изминалата учебна година е избрана за младши посланик на Европейския парламент.  

Пожар край старото сметище на завод "Арсенал"

автор:Дума

visibility 23

Пожар край Бегово

автор:Дума

visibility 79

С 200 лв. отгоре са платили за парно софиянци

автор:Дума

visibility 183

/ брой: 162

Танева предизборно се сети за родните производители

автор:Дума

visibility 220

/ брой: 162

"Фич": Еврото в България - най-рано през 2023 г.

автор:Дума

visibility 165

/ брой: 162

Зомби капан

автор:Ина Михайлова

visibility 473

/ брой: 162

Роботи или робовладелци?

visibility 244

/ брой: 162

Тежки битки за горите на Костенец

автор:Павлета Давидова

visibility 311

/ брой: 162

Датата

автор:Дума

visibility 141

/ брой: 162

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ