Захаринка Захари Стоянова: Гордея се, че съм дъщеря на баща си

Гео Нешев

През 1981 г. тя бе дошла на почивка в Банкя. И когато мои сътрудници ми съобщиха новината, по неписаното журналистическо правило за изпреварващата информация, полетях с редакционната кола в тази посока. 

През своя живот човек се среща с хиляди хора. Но до края на дните му от тези срещи в неговото съзнание остават само няколко спомена. За мен сред тези спомени е и срещата ми с дъщерята на великия българин Захарий Стоянов.

Срещу ми седеше и се усмихваше човек, в който течеше негова кръв, кръв, горяла в пламъците на Панагюрския край, кръв - тръпнала под словата на Ботева, Караджата, на Дякона... Затова може би Захаринка бе устояла на житейските бури и бе дошла в България, за да отпразнува своята 91-годишнина, ведно с 13-вековния рожден ден на Отечеството си.

- Исках пак да видя България, отново да дишам балканския въздух на родния край!

Едно желание, засилващо се след всяко посещение на бащината къща и избухващо с нов плам при срещата с българи, при досега с китените шевици или когато в припадащия здрач грамофонът в далечния Аугсбург запее "Хубава си, моя горо".

Вечерите в немския град, където живее Захаринка Стоянова, не са като в Балкана. Няма го причудливият шепот на птиците, нито летните сватбени песни на щурците, а звездите са някак по-плахи и по-далечни. И все пак там има две места, които напомнят за Котленския балкан. Това са балконът на Захаринка Стоянова и градината на нейната дъщеря Хилда. Ухае там вечер засаденият балкански здравец, нашепва легенди за вехти войводи и самодивски сборове.

Едва ли "историческият овчар" от Медвен е мислел, че родът му ще достигне чак до Немско. А баба Тонка може би би седяла дълго по заник слънце край Дунава, който дипли в нозете й води от своя приток Лех. Край него живеят днес нейните внуци и правнуци. И би им прошепвала обични думи, като за поздрав.

Ето непоместени досега откъси от голямо мое интервю с дъщерята на легендарния български будител.

- Кога дойдохте за първи път в България?

- През 1965 г. Пристигнах в София (тук имам много роднини), след това в Русе, а и на много други места.

- Колко пъти сте идвали досега?

- О, много. Единадесет години последователно.

- Кое ви кара да се връщате?

- Любовта към Родината. Отново да дишам балканския въздух на родния край.

"Ако има добродетел, прекалеността на който да е извинителна, то безспорно това е патриотичното чувство" - казва Луи Леже в прощалното си слово пред саркофага на Захарий Стоянов в Париж. Патриотизмът е безспорно отличителна черта на потомците на великия българин.

- Сигурно сте ходили в родното село на баща ви, в Котел, в Панагюрище?

- Много ми харесва село Медвен. Ако бях млада, щях да си построя там вила. И Сливен много харесвам и обичам. Не зная защо. Може би, защото баща ми е лежал там в затвора и е бил измъчван. И Русе също обичам. Знаете ли, когато влязох в Пантеона, изтръпнах. Видях гробовете на баща ми, на майка ми, на баба Тонка, на вуйчо ми Никола Обретенов...

Думи повече не бяха нужни. И затова Захаринка Стоянова спря за момент да говори. Ръцете й запрехвърляха снимките, скупчени на масата.

- Разкажете ми нещо за вашата биография, как сте живяла вие, как са преминали младите ви години?

- Бях на 16 години, когато отпътувахме за Швейцария с един наш роднина - син на доктор Доганов, при когото баща ми и майка ми са се венчали в дома му. Отседнахме в Мюнхен и той каза на майка ми: "Кумице, Захаринка вече знае френски (научих го в "Нотр Дам" - пансионът в Русе), останете тук. Мюнхен е много хубав град." И така ние останахме там.

- В Мюнхен ли сте учили?

- Да, учих рисуване, пиано, учих езика.

- А къде сте родена?

- В Русе, през 1890 г., на 4 април. Нашата къща сега там е много хубав музей на Захарий Стоянов.

- Вие естествено сте били в него. Казахте, че имате една дъщеря и внук. Те идват ли в България?

- Разбира се! Два пъти досега. Идва и зет ми. В Панагюрище ходихме за тържествата по случай 100-годишнината от Априлското въстание. Сега, преди да тръгна за София, по немската телевизия е имало предаване за български възрожденци по случай 1300-годишнината и са показали и портрета на баща ми заедно с другите. Внукът ми е гледал предаването и ми каза: "Видях дядо!" Много се ядосах, че съм пропуснала предаването, защото гледам всичко за България. Предварително си го отбелязвам с червено в програмата. Винаги!

- Обичате ли българските песни?

- Много!

- Коя ви е любимата песен?

- "Хубава си, моя горо".

- Имате ли български книги, грамофонни плочи?

- Много! И книги, и плочи с нашите чудни песни. Напоследък ми изпратиха много интересни книги за археологическите проучвания по нашите земи.

- А пазите ли в Германия български носии, китеници?

- Всичко, пазя всичко българско, което съм получила, когато съм идвала през тези години в България. Долапът ми е пълен с български неща. Даже от детската градина, която носи името на Захари Стоянов, изпратиха български носии на моите правнучета. А пък моят балкон целият е в здравец от Балкана. Тази година нацъфтя чудесно. Много е хубав и дъхав. Немците се чудят какво е това нещо и аз им разказвам откъде е. Има го и дъщеря ми в градината си.

- Бихте ли споделили спомен за вашия баща, разказан от майка ви.

- Не мога много да ви разкажа за баща ми. Знам от майка ми, че баба не искала да се оженят. Казвала: "На тоз черен циганин не давам дъщеря си!" Но това било само в началото, когато още не била го опознала. Сетне баща ми станал любимец на баба ми. За баща ми зная също, че е бил самоук. Впоследствие се е учил от вуйчо Никола Обретенов. Обичал да дава на хората прякори. И моят внук е такъв. Да го видите - цял баща ми. Аз се гордея, че съм дъщеря на Захарий Стоянов. Спомням си, че майка ми също хранеше голяма любов към него. Когато почина, тя една година не излиза от къщи и по-късно винаги казваше: "Такъв мъж няма да намеря!"

- Имате ли запазени някои вещи за спомен от баща ви?

- Нищо нямам. Когато строиха нашата къща в Русе, аз бях на 10-12 години, видях и запомних, че в основата й поставиха "Записките..." на баща ми в едно шише. Аз зная къде са поставени и съм казала всичко това в Русе. Сега, като отида там, ще ми честват 91-та годишнина. Аз съм почетен гражданин на този град и на Сливен, а имам и два ордена - "Св. св. Кирил и Методий" - I степен, и "100 години Априлско въстание". Спомням си, че през 1976 г. във връзка с честване на 100-годишнината от Априлското въстание честваха и моята годишнина - тогава ме наградиха. А във вестника в Аугсбург излезе статия за мен: чия дъщеря съм и за живота ми. Внучката ми поиска от шефа си да я пусне, за да дойде с мен на честванията, но той отказа. Тогава колежката й взела вестника, в който пишеше за мен и го показала на шефа. Като го прочел, той я пусна веднага с мен. А честно казано, никога не съм си помислила, че ще стигна толкова години...

- Как си обяснявате това дълголетие?

- С това, че съм балканско чедо. Наследила съм го и от баща ми, и от баба ми Тонка. Баща ми много е преживял, много е бил бит, измъчван, но благодарение на балканската си кръв е издържал всичко. Затова аз винаги съм обичала Отечеството си...

Отечество! Можем ли да определим точно какво е Отечество? Свидната бащина стряха, кървавите дири на деди и прадеди или омайният мирис на здравеца, докосван от нозете на самодиви и напети юнаци!...