За църковната дипломация

Свикнахме от години да четем кратките информационни потоци, а връзката между тях често ни убягва. Дори когато става въпрос за важни събития. И независимо дали са наши или чужди. Анализите, ако ги има, остават като четиво за експерти, които няма как да не са малцинство в този променливо-непредсказуем и труден за живеене свят. Често съществени обществено-политически процеси остават в медийна сянка и причината не винаги е субективна.
На 24-25 май предстои среща на Негово Светейшество българския патриарх Неофит в Москва със Светейшия Московски и на цяла Русия патриарх Кирил. Важна за целия славянски свят дата, имен ден на руския патриарх, и то в период на усложнена ситуация в териториално близки нам Украйна и Близкия изток. Сложна обстановка и в лоното на самото православие и нерешени с векове проблеми и взаимоотношения с католическата църква. На същата дата в Светата земя папа Франциск ще има среща с Вселенския патриарх (Константинополски патриарх) Вартоломей, който присъства миналата година на интронизацията на новия папа. Двамата духовни водачи ще отпразнуват заедно 50-годишнината от "историческата среща на патриарх Атинагор и папа Павел VI в Йерусалим през 1964 г.", за да "затвърди братските отношения между двете църкви-сестри и ще спомогне за единството и примирението на християнските църкви и насилието и мира по целия свят, в частност в Близкия изток".
Дотук добре, диалогът и дипломацията са на мода и в светския живот, в т.ч. политиката, колкото и да е размирно в Украйна. Но Руската църква не приема положението за първенство във вида, който го трактува Вселенската (Константинополска патриаршия), патриарх Кирил не беше на интронизацията на папа Франциск и контактите с католическата църква са повече от деликатни. Но

влиянието на Руската патриаршия

сред православния свят е голямо, авторитетът й е вселенски, но и натискът й по ред проблеми върху другите православни автокефални национални църкви е неоспорим. Друг е въпросът дали и кога е само за взаимно добро и при зачитане на взаимния авторитет. Интересите не са само в политиката и икономиката, въпреки че връзката с тях е пряка. Католическата църква също си има своите проблеми и премеждия и неслучайно папа Франциск се появи на световната сцена в периода на финансово-икономическата глобална криза. Педофилските скандали не са най-главното в тази поредица от най-малкото дразнещи обществото прояви.
Европейските народи обаче имат памет за онези векове, когато южната част от католическа Испания е била под властта на маврите, докато Рим и папите по това време във Ватикана са се занимавали с други дела, разделяйки паство и княжества според временни интереси. В повечето случаи по причини, които и днес са актуални. Някой може и да се е вслушал в думи като тези на експремиера на Великобритания Тони Блеър, който призова Западът да забрави за разногласията с Русия за Украйна и да се заеме с проблемите на ислямския екстремизъм, защото именно радикалният екстремизъм са разпространява по целия свят и е главна опасност днес. Само сътрудничеството между държавите и от Изток, и от Запад

може да се противопостави

на тази експанзия на радикалния мюсюлмански свят, която е в основата и на кървавите събития не само в Близкия изток. Отвличането от страна на групировки като "Боко Харам" на повече от 200 девойки в Нигерия и насилственото приемане на мюсюлманската религия от тях е само брънка в тази верига от тревожни събития. В това отношение ролята на църквата, католическа и православна, никак не е за подценяване. Сътрудничеството между тях, между светска и религиозна власт в името на обща цел може да се окаже единствено възможният вариант за намиране на изход от такива ситуации. Ако има разнобой в едната или другата страна обаче, няма как да се получи бърз и справедливо-компромисен вариант за решаване на глобалния проблем, а в частност и локалните тревоги. Прилаганото повсеместно насилие налага спешни мерки, а диалогът е единственият цивилизационен начин. Наричаме го неслучайно европейски.
Още повече, че финансово-икономическата криза постави на дневен ред и въпроса за справедливото разпределение на облаги, бюджет, средства, което от своя страна налага неминуемо да се стигне до сътрудничество между частния сектор и гражданското общество, за да се излезе от ситуация на масово недоволство, улични протести и обезверяване на бедните. Проблемите чукат на вратата, а папа Франциск вече заяви, че "кои сме ние да затваряме вратите си за когото и да било, дори за марсианци" и бързо беше наречен "социалният папа". Преди време той обяви за светци повече от 800 души от размирния Близък изток, които в минали времена са загубили живота си, но са отстояли християнската си вяра. Сигнали, които който може, да чете. Свидетели сме как патриарх Кирил изразява становище по важни за Русия обществено-политически процеси и по приетия в каноничния свят начин поддържа пряка връзка със силния човек в Москва. Независимо как се оценяват такива прояви, геополитическите събития налагат общи усилия и обединяване на нацията, а това без църквата е немислимо.

Времето на идеологемите е минало

Проблемите се множат. Църковните методи понякога се оказват по-приемливи и безболезнени. Вековният опит на църквата нагледно показва как може да се постига успех по пътя на неафиширана, но търпелива дипломация. Пример - общото честване на 11 май на светите братя Кирил и Методий от страна на БПЦ и непризнатата Македонска православна църква. За първи път след разпадането на СФРЮ и обявяването на Македония за независима се осъществява официално на такова ниво среща между двете църкви. Висш пилотаж на нашия патриарх Неофит на полето на църковната дипломация и нагледен урок за политици и служители, които си въобразяват, че дипломацията е лъжица за всяка уста и започва от тях. Подобен начин на поведение използва Негово Светейшество и когато бе на посещение в Истанбул по покана на Вселенския (Констатинополски) патриарх Вартоломей и избягването на изразяване на становище по неуточнени официално позиции на нашата църква и държава. Защото няма как решения на църквата да са различни от решения на държавата, независимо от твърдението за пълна независимост и ненамеса в делата. Национални цели и обединение на народ в името на кауза не могат да разделят църква и светска власт. В тази връзка не е тайна разривът между патриарха Всерусийски Кирил и патриарх Вартоломей и битката им за първенство сред православието. Наистина се изисква висш пилотаж, много горчив опит, за да се лавира между "силните на деня".
За разлика от политиците ни, църквата и в миналото, и днес намира търпеливо и последователно начин да излезе от ситуация. Да не забравяме, че първо имахме църковна, а после държавна независимост след вековно иго на Османската империя. Да не забравяме, че църквата ни устоя на разколи и натиск не само след Втората световна война, но и на всички неволи, причинени й от периода на прехода след 1989 г. Винаги други, често чужди интереси са бунили църковните ни лидери, но когато са успявали да съчетаят делата си с исканията на народа и справедливи позиции на управляващите, държавата ни е била силна. И сега нашият патриарх намери начин да поговори с архиепископ Стефан, глава на непризнатата Македонска църква, да даде сигнал за общо минало и роля на нашата църква като майка, и то без да бъде упрекнат в нарушение на светски правила, протокол или неканоничност. Без да изрази официално становище за  исканата от МПЦ независимост.

Отвори храма "Св.Александър Невски"

за братята си по вяра. Сложните отношения на полето на политиката между България и Македония, нерешените от години познати проблеми между двете братски страни, намесата на външни сили в тези отношения са все причини, които не позволиха на правителствата на двете държави да решат проблемите. У нас се наложи мнението, че в Скопие не могат да надмогнат провинциално мислене, остават в плен на стари идеологеми и се влияят от външен натиск. Подхранвани от криворазбрани интереси и някаква обърканост в сложния свят на геополитическите промени в днешно време. Македония е призната от Сърбия за независима държава, но Сръбската църква държи македонската в схизма и я е поставила в изолация. Патриарх Кирил в Москва вече декларира, че ще работи за признаването на Македонската църква, но го обвърза с националната идентичност т.е. засегна българската позиция по въпроса. Вартоломей поддържа Сръбската църква, а нашата няма интерес от усложнени отношения с другите църкви-посестрими.
Никак не му е лесно на патриарх Неофит, но случилото се на 11 май е доказателство, че владее силни оръжия. Най-вече воля, знания и опит. Прави реформи в българската църква, колкото и да не ни се вярва, твори дипломация, която няма как да не съгласува с държавата, има подкрепата на БАН, т.е. на учени, патили и знаещи хора. БАН в лицето на акад. Воденичаров налучка или съзнателно прие път, който е в полза на държавата в сложната обстановка на нерешени регионални и глобални проблеми.Това е верният път. Той е по-бавен. Но при толкова много "доброжелатели" няма как и да се бърза. Дано повечето хора разберат, че връзките между дадени събития и прояви не са случайни, а тенденции. Често опасни за сигурността и на Запад, и на Изток. В това отношение мястото на православната църква е в първите редици на институциите, които могат да допринесат за изход. Вярата е онова, което дава неоспоримо предимство. Да й повярваме, да я подкрепим, и то с мисъл за националните интереси и кауза. Вече имаме ли я?