За гълъбите и хората

Юлия Борчева

Живея в София - в краен квартал. По прозореца ми кацат гълъби. Когато се заселих тук, беше отдавна, още ги нямаше. После се появиха те, след тях котките и накрая кучетата. Но това е друга тема.
Давам им трохи и те се събират - достатъчно е един да дойде и другите веднага долитат. Боричкат се свирепо, страхувам се да не си извадят око с твърдите си клюнове. Естествен подбор - веднага си личат елитните екземпляри - по-едри, с предизвикателно поведение, доминират. Както при хората, само дето тук ръстът няма значение - законите за оцеляване са други...
Изяждат храната до най-малки трохички, които вятърът отвява... До следващия път...
Гледам гълъбите през прозореца, до мен стои с изправени нащрек уши моята котка Мъра. Знае, че не може да ги достигне, и сигурно после сънува, че стъклото го няма. Какво ли би се случило, ако наистина беше така? Щяха ли да се спасят от острите й нокти?
Забелязвам, че са обект на преследване и от други - краката на някои са омотани с въженца, различно стегнати, всякакви на цвят. Има и от сезал... Впили са се в пръстчетата им до откъсване.
Веднъж организирах спасителна акция за един много красив гълъб - едва летеше. Идваше често, стоеше на прозореца и чакаше трохите, потрепвайки с главичка на пресекулки. Хванах го след немалко усилия, разрязах внимателно връвчиците и го пуснах. Не го нараних, но той никога не сe върна. Защо ли? Толкова ли му бяха необходими? Така и не разбрах.
Оттогава се опитвам да не се привържа към никой от тях.
Гледам ги с интерес и от емоционална дистанция. За да не нараня никого - нито тях, нито мен. Защото понаболява, мъничко...