На фокус
За да се гледаме честно в очите
Днес аз не мога да мълча. Не искам утре, когато видя руснаци, да прочета неудобен въпрос в погледите им
/ брой: 101
Боян Бойчев
Имах щастливо детство. Спокойно. Изпълнено с безкрайни игри. Бях облечен, нахранен. И най-важното - детството ми бе мирно. За ужасите на войната узнавах само от филми, книги и разказите на бабите и дядовците.
Но през пролетта на 1999 г. се срещнах очи в очи с нея. По това време НАТО започна бомбардировките срещу Югославия, а аз бях един от най-добрите състезатели по дълги бягания у нас. Белградският маратон е традиционно силен и се провежда без прекъсване от много години. Проведе се и през 1999 г., под воя на сирените и тътена на бомбите, но за първи път нямаше състезателен характер. Спортисти от цял свят се събрахме, за да протестираме срещу войната, и го пробягахме в група, с тренировъчно темпо.
Тогава за първи път видях войната. Видях атакуващите самолети, видях убити хора, видях разрушени сгради, но видях и един горд народ. Бях на мостовете над реката, които жителите на Белград бранеха с телата си от натовските бомби. Хората носеха на реверите си значки под формата на мишена, а в същото време на високопоставените натовски генерали не им пукаше за тези долу и даваха заповед след заповед за "хирургически" бомбардировки.
Гордея се с това свое участие. За мен то е ценно колкото шампионска титла. Гордея се, че защитих своята гражданска позиция.
Видях ужасите на войната. Но не по-малко страшно беше нещо друго. Когато разбираха, че съм българин, хората там, под бомбите, ме питаха: "Защо бе, братя, защо пуснахте американските самолети през вашето небе?" Виждах укора в очите им, виждах болката, виждах презрението. Идваше ми да извикам: "Не съм аз, политиците го направиха!" Но щеше да звучи много грозно като оправдание. Сякаш не ние си избираме политиците. А оттам и политиката.
Тогава
така неистово се драпаше да влезем в НАТО!
Днес следя събитията в Украйна и неусетно се върнах в спомените си петнадесет години назад. И мога с чиста съвест да заявя, че външната ни политика е нула. Кръгла нула!
Възмутен съм до дъното на душата си от отношението към Русия. Българският външен министър пръв изприпка в Киев след преврата, още докато по площадите се развяваха знамена с пречупени кръстове, като по този начин пръв призна и новото правителство.
Що за двоен стандарт? Онези от Майдана са законни, а тези в руските провинции са сепаратисти? Така ги наричат Киев, САЩ и ЕС. Именно Вигенин обаче след кървавата нощ в Одеса единствен сред политиците от правителствата в ЕС нарече случилото се чудовищно, което подлежи на най-тежко разследване с никаква милост за убийците. И поиска разследване от Съвета на Европа, а Киев да разоръжи паравоенните групировки за ограничаване на влиянието на крайната десница.
Иначе, нищо ново под слънцето, първи признахме Македония, първи признахме Косово. Като клетва за вярност към презокеанския "брат" се превърнаха думите, че към Русия сме имали икономически интереси, но стратегическият ни партньор бил САЩ.
Министърът на отбраната и президентът се надпреварваха да обясняват на какви провокации сме били подложени от руски самолети по границата. Как трябвало да си купим нови изтребители, за да скъсаме завинаги със зависимостта от Русия.
За да сме под чия зависимост? Ясно е, че щом не правиш самолети, ще си зависим.
Само да не е от Русия! Смешно, та чак до плач...
За трети път в новата ни история се изправяме срещу Русия. Каква глупост и политическо слабоумие! Прав е бил Чърчил, който ни е мразил, защото е смятал, че народ, който се изправя срещу освободителите си, не е народ.
Винаги съм се гордеел, че съм българин. Но съм изпитвал и срам. Срамувам се, че сме били на страната на Германия през Втората световна война. Независимо от опитите на някои историци да оправдаят това решение на тогавашните ни политици. Срамувам се, че нашите партизани днес са приравнени с престъпници или в най-добрия случай са оставени на забвение, докато в западноевропейските страни, както и в съседна Сърбия, Гърция, техните са почитани като национални герои.
Нека не забравяме, че щиковете на руските воини донесоха освобождението на България от османско иго. Щиковете на руските воини донесоха освобождението на Европа от кафявата чума. С цената на милиони жертви. Независимо дали е имало и какви са били политическите интереси на Русия. Това следва да си спомним в навечерието на 9 май, първо - Ден на победата и чак после - Ден на Европа. И да не си затваряме очите, когато с мълчаливото ни съгласие по улиците на София се провежда Луков марш, а не стихват призивите да бъде демонтиран паметникът на Съветската армия.
Защото
Русия е най-логичният приятел на България
В жилите и на руснаци, и на българи тече обща кръв, езикът ни е близък, религията - еднаква, дори някои черти от манталитета ни са сходни. Кажете ми кое може да се сравни с богатата славянска душевност? Истината е, че обикновеният американец дори не знае къде е България, а си мисля, че и повечето европейци бъркат България с Румъния.
Нашата политика в най-новата ни история обаче не се интересува от кръвни връзки. Интересува се от интереси. И винаги търси силния на деня. Затова е готова три пъти да бъде срещу Русия, както и в определен период от време да е най-верният й съюзник.
И ако за някои части от обществото ни омразата към Русия може да бъде обяснима, то нека не забравяме, че по-голямата част от народа изпитва топли чувства към своите освободители. Тогава изглежда най-малкото странно, че именно при правителство с мандата на БСП се развихря тази антируска истерия. Преобладаващата членска маса в левицата обича Русия и очаква от нейните депутати и министри да се съобразяват с тези чувства. Защото нека не се забравя, че всяка партия изразява интересите на членовете си, както депутатите и министрите следват политиката на партията, към която принадлежат. Партията не е сама за себе си, тя дори не е и нейното ръководство. Партията са членовете в нея.
Разбира се, и Кристиан Вигенин, и Ангел Найденов, и всеки един има право на собствено мнение, но то е без значение, когато говорим за партийни и държавни интереси. Един от пунктовете, по които беше атакуван бившият премиер Бойко Борисов, беше именно коленопреклонното му отношение към САЩ.
Членове сме на НАТО, членове сме на Европейския съюз, но
това означава ли, че нямаме право на мнение?
Както го демонстрираха други европейски политици, които не се подведоха по официалната позиция. Официалната позиция, която така щедро ни залива от почти всички медии. Такава медийна манипулация отдавна не е имало.
От чупката в кръста човек изглежда по-нисък, а и рискува да се сецне. Може би това трябва да помнят днешните политици. Никой не уважава подмазвачите, само ги използва.
Няма да навлизам в подробности за самия конфликт между Русия и Украйна. Той се корени дълбоко в историята и няма как да бъде разбран от САЩ, от Европа. Нито желая да коментирам арогантното поведение на нашия "съюзник" и "стратегически партньор" както към руснаците, така и към украинците.
И не искам да ставам заложник на чужди интереси.
Преди петнадесет години видях как натовските бомби налагат своето превъзходство над един народ с култура и традиции, как рухват домове и страдат хора. Ако така се налага демокрация, ако така се налага влияние - благодаря!
Затова днес написах тези думи. Написах ги като български поет. От сърце. Поетите и писателите винаги са били съвестта на времето. За което често пъти са заплащали скъпо. Днес аз не мога да мълча. Не искам утре, когато видя руснаци, да прочета неудобен въпрос, да видя презрение, укор и болка в очите им. Нито да се оправдавам с политиците.
"Нека мъчи съвестта тези, които я имат" - пее Владимир Висоцки в една своя песен.
А в братските могили, в костниците по цяла България лежат костите на тези, които не са мислели за политики, но са жертвали живота си в името на бъдещето. В името на щастливото детство.