Внимателно с думите!

Христо Ганев

Току-що отмина празникът на буквите, от които се правят думите, които пък изразяват мислите... Така че - внимателно с думите! Съвсем наскоро един български дипломат, забравих името му, заяви официално, че спасяването на българските евреи било толкова по-впечатляващ и по-величествен акт, понеже бил извършен от правителството на една ОКУПИРАНА страна... Опала-а-а. Не, дипломате, не! България не беше окупирана от хитлеристите, тя беше техен съюзник, тя влезе в Тристранния пакт, тя обяви война на Англия и Съединените щати... Окупирани бяха Югославия и Гърция. Ние бяхме съучастници на фашистите, част от земите в нашите съседни държави бяха под управлението на български окупационен корпус. Така че - внимателно с думите! Само една малка дума "окупирана", а каква огромна историческа лъжа!
Аз съм стар, много стар вече. Градушката на времето потроши кажи-речи всички приятели. Тук-таме стърчим още неколцина - обрулени и окършени. Струва ми се, че старостта предлага на разумния старец спокойно и без предубеждение да погледне назад, да се прости с илюзиите и суетата и да се види такъв, какъвто е... Ще не ще, всеки човек оставя следа след себе си. Дори най-незначителният, най-незабележимият. Даже охлювът оставя лигава следа след себе си.
Пиша всичко това не за да насоча прожекторите към мен, а за да предотвратя вероятността чрез мен да бъдат огорчени много други хора - мъртви и живи - антифашисти и партизани от бригадата "Чавдар". За какво става дума, ще разберете от следващото мое писмо до кинорежисьора Рангел Вълчанов. Освен стар, аз съм и старомоден човек - все още пиша писма, слагам ги в плик, ближа марките, лепя ги, пускам писмата в пощенската кутия на трамвая... Мина месец, откакто изпратих писмото, но все още нямам никакъв отговор. Затова си позволявам да го оглася публично и с уважение към големия български кинематографист.
Ето писмото:

Рангеле, Рангеле...,
Ние с теб преживяхме Втората световна война. Бащата на Ана Пруцнел бил застрелян от германците; ти си бил затрупан някъде между квартал "Хаджи Димитър" и Орландовци от разрушена къща при бомбардировката на 30 март 1944 година, а баща ти, прегърнал друг труп, те е оплаквал... "Рангеле, Рангеле..." По това време аз гледах американските крепости и смъртоносните светлини над София от връх Мургаш или връх Баба (не помня вече) като партизанин от отряда Чавдар. По същото време върху къщата на улица "Гурко" 19, където живеехме под наем, паднали две бомби. Слава богу, родителите ми били евакуирани в Перник, а брат ми бил в ареста на летище "Граф Игнатиево", където служеше като войник, задържан за нелегална антифашистка дейност. Бил пребит така, че като го пуснали, чичо ми Димо заклал две овце от стадото си в Казанлък, одрал ги и с горещите кожи обвил посинялото тяло на бати, да изсмучат съсирената кръв.
Оттогава минаха 70 години. Споменът ти за обсъждането на филма "Партизани", поместен в книгата "Хем съм сам, хем няма никой" (чудесно заглавие), е от преди половин век, Рангеле. Прелиствам направения от Т.Пенчева "Протокол на обсъждането на филма "Животът си тече тихо..." ("Партизани"), проведено на 18 март 1958 г.", взирам се в избелелите машинописни букви и търся заключителното изказване на оново нагло сценаристче на филма, бившето партизанче, което се нахвърля върху тракащия с пистолета си Адмирал. "Ти бе, стани!" И адмиралът като по чудо става. Но това не задоволява нахъсеното бивше партизанче: "Помниш ли онова сражение, как се уплаши и напика. Помниш ли? Знам, че си адмирал, но не си нито Суворов нито Нелсън. Седни!" Но и това не успокоява жадния за мъст бивш партизанин, а сега сценарист на филма. "Значи - обобщава той - аз съм бил партизанин с подлеци и страхливци. И за да ви докажа, че вие сте нищо и страхливци, макар че носите пистолети, ви казвам: Ето, аз съм мръсникът, предателят! Имате идеална възможност да ме застреляте! Аз съм готов! А вие готови ли сте? Хайде! Стреляй! Ще броя до три! Едно! Две! Три!... Видяхте ли, даже нямате смелост да ме застреляте! И с такива като вас съм бил партизанин. Позор! Бинка припадна!!!"
Наистина позор! И то какъв ПОЗОР! Но не за бившите партизани, а за това разюздано партизанче, този нагъл сценарист, произнесъл тези БЕЗУМНИ думи. Търсих, търсих, но не ги намерих в протокола, защото те никъде, никога не са произнасяни от мен, Рангеле. Моите думи, които прочетох в него, бяха други. Не бяха по-умни, но бяха други. Бяха схематични, отбранителни и дори верноподанически, но не бяха нагли, каквито ми ги приписваш... И Бинка не припадна. Бинка беше силна жена. Докторите ми казваха, че болните от Алцхаймер живеят 5-6 години. Бинка живя десет!   
 Винаги съм се отнасял "с едно наум" към автобиографиите. Затова и не написах. Ти също си посветил няколко иронични абзаца на този въпрос. Чудесен е паралелът ти: биография - автобиография. Така е - "русият става черен, мъжът става жена, вместо майка му леля му го ражда". Прав си. Такъв е и проблемът с очевидците. Различни очи имат очевидците. Един вижда едно, друг - друго. Няма по-недостоверни свидетели от тях. Особено когато цитират в пряка реч думи на друг човек, и то казани преди половин век. Не бих възразил, ако думите, с които ме "величаеш", бяха казани от теб - автора. Авторът е свободен да пише каквото и както си иска, дори и да греши. Но да греши от свое име.
 Не бих си позволил да пиша тези редове, дори след няколкото безсънни нощи, ако вече няколко твои читатели, Рангеле, не ми се обадиха с различни думи, но все с един и същ доста ясен и обиден за мен подтекст. Изобщо не знам какво става с този мой образ? Вече 89 години си живея в него, мия го, бръсна го, гледам го в огледалото - все един и същ, нормално състаряващ се образ на столетник. Пренесъл съм го през всичките трудни и интересни години на монархията, социализма и днешната демокрация. Спомняш ли си прочутата на времето си статия на Стефан Продев за "червените телефони и червените бабички". И когато го запитаха той на чия страна е, Продев отговори: "Аз съм ремсист". Аз също бях ремсист. Ремсисти бяха Адалберт Антонов-Малчика - убит от полицията; Неофит Антонов (Ножчето) - мой съученик, съпартизанин - убит; Стефан Минев (Антон) - мой съпартизанин, жестоко убит в полицията; Хермине Разградлян (Сашка) - моя съпартизанка и заедно с Антон възпята от Веселин Андреев (Андро) - мой съпартизанин, чиято съвест сложи край на живота и творчеството му. И още много, много, много незабравими спътници на моята младост.
Партизанското движение е единствената, адекватна на времето, антифашистка съпротива. То е една пречистваща сълза в очите на България, заслепена по онова време от факлите и блясъка на хитлеристките паради. Не бива, грях е да се отъждествява партизанската съпротива срещу фашизма с недъзите на социализма в България. Следвоенни партизани няма, както няма и живи герои. Живите сме грешни.
Увлякох се, но ти си Рангел! Винаги ме е респектирал твоят многостранен талант и с твоите книги го потвърждаваш убедително. А на епизода с отношенията между майка ти и Кети Фоти би завидял всеки професионален писател... Аз не ти завиждам, само се радвам на успехите ти. Но за едно нещо завиждам - успял си да създадеш един грубо изсечен, но синовно любовен монумент на родителите си - на тези неуки, земни, мъдри и природно интелигентни хора. При цялата си обич към моите родители, при всичките тревоги, с които съм ги обременявал, аз не направих това. Грях ми е!
Пожелавам ти още много сили във всяко твое начинание. Без теб българското кино щеше да бъде много по-бедно.
Христо

23 април 2013 г.