Вместо сбогом на Валя Чрънкина

Юлия Пискулийска

Навярно всеки от нас носи в себе си болката от отложени думи. Онова "после", което ни успокоява с възможността за оправдание; което по някакъв начин разтоварва деня ни, мислите ни. Но "после" често не се случва. Отива си човек, на когото сме могли да кажем, че е честен, добър, че върши със сърце всяка започната работа, че професията за него не е просто припечелване за хляб, или наем, или...

Човешкият дълг съдържа разкъсване на мълчанието. Боли, когато близкият човек не е чул, че е обичан, че е превръщал обикновеността на деня в нещо специално-съкровено. Вината е най-болезненото чувство. Но то не винаги излиза от личния кръг на отделния човек. Остава там, защото в много общности просто не е събудено. Във всяка професия има хора, останали невидими за онези, които би трябвало да поощряват, да намират добрите думи, да търсят повод за отличаване на добрия професионалист. Всяко общество би трябвало да откроява честността и професионализма, особено ако те са неразделно съчетани.

Късно е дълго отлаганите думи да бъдат изречени пред човека, напуснал този свят.

И макар да съм казвала на Валя колко я уважавам, колко я ценя, сега искам това да чуят и други, които може би не са забелязали целостта на нейния характер, духовността, която тя притежаваше - винаги скромна, неизтъкваща себе си, всеотдадена и акуратна. В последните години идваше в АЛБЕНА, отразяваше дискусиите, които събираха авторитетни специалисти и журналисти, общественици, народни представители. Предаваше ми снимките бързо - прекрасни снимки, които съхраняват общуването на личности, събрани от една мисия да бъдат полезни.  Всичките тези събития - вече с 19-годишен живот - щяха да останат просто запомнени, ако не бяха колегите фоторепортери. И Валя, в няколко поредни последни години. Сега гледам този архив... Благодарение на нея всяка следваща година правехме цяла изложба от предишните години - мигове от лекции, спор, смях, песни.   

Валя обичаше да седне на терасата на Лагуна Гардън с цигарата - в малките откъси от почивка - и да гледа насреща - този свят от зеленина, цветя, смокинови дръвчета, а по-нататък и рози... Колко много настроение ни даде нейният обектив, колко спомени ни подари...

Иска ми се онези, които оценяват човешката дейност, да виждат хора като Валя - ненатрапчиви, скромни и всеотдайни. Те са от онази порода, която никога не се оплаква - и винаги дава рамото на приятел, на непознат, на някаква мисия. Обадих й се за Нова година. Беше в болница. Но не натовари гласа с напрежение, не се оплака... Пак гледаше към надеждата.

Пиша тези редове заради всички онези, които не заслужават да отлагаме добрите думи за тях. Да ги произнасяме, когато те могат да ги чуят.