Вапцаров е гранит, за червеи недостъпен

Петър Андасаров

Тъкмо бе постихнал неистовият ми гняв от престъпното посегателство към извисената с българско сияние поезия и към пресветлия образ на поета Никола Йонков Вапцаров от страна на духовния Юда Марин Георгиев и ето, че доживях да се убедя, че той си е останал червеят, който гризе ненаситно духовното му присъствие. Като гръм от ясно небе дойде интервюто му в сайта на един вестник. 

А преди това го стори и в откраднатия вестник "Литературен фронт" с измисленото ново наименование "Литературен форум", и в предаване по телевизията с Маргарита Михнева, в което направиха отчаян опит да омаскарят Никола Вапцаров, но получиха лют отпор, думи на болка и  клетви. Тогава място не можех да си намеря и се озовах там, дето млякото на майка си Елена Вапцаровата е засукал, и първи стъпки в поетическото творчество е направил, преди да тръгне към големия живот и към признанието си от българи и хора по цял свят. По пътя си до Банско не ме напускаха мисли и размишления - все за него - за свръх чувствителния Никола, за жадните му очи, пълни с копнеж и светлина, за тихата му лирика и вулканичната му поезия.

И пак се върнах към ония два негови стиха: "Разстрел и след разстрела червеи/това е толкоз просто и логично." Тези думи съдържат една житейска закономерност. Пренебрегвайки всякакъв хленч и страх, той се изправи с ръста на своя Пирин пред пушките и пред "сватбарите" на женитбата му със смъртта. И съм сигурен, че в черния грак на изстрелите се е вплела поетичната му песен, стаена в огромната му душа. И бе обяснимо това - смъртта винаги извиква представата за гроб и червеи, а банскалии и тогава, и днес не искат да повярват, че костите му лежат в черната земя. За тях той е жив, щом го има Пирин и със звездите на банскалийското небе греят неговите очи. Затова го величаят все така за песните и за подвига му. И кълнат почти до сълзи и проклинат на висок глас всеки, който рови гроба му и посяга на честният му живот, за да го очерни.

Да, никога, ама никога банскалия няма да се отрече от поетичната своя икона - Никола Йонков Вапцаров. За разлика от анатемосания вече от тях Марин Георгиев, чието име в Банско никой не иска да чуе, а затваря уши и отминава със стиснати устни. И изневиделица - същият клеветник и "разобличител" на терориста Вапцаров, жертва на БКП, ни изненада с нови щрихи към черния си портрет за него. Така и не се разбра обаче кой бе поводът за това долнопробно интервю. Но аз си мисля, че косвено се целеше да се удари личността на Мая Манолова (конкурентката за кметския престол на София) чрез името на Никола Николов Вапцаров, внук на брата на поета. Очерняйки го и отправяйки остър упрек за това, че той, издънка на комунистическата фамилия, оглавява инициативния комитет на Манолова. Известният с безогледни набези към лесни пари и лесна слава Марин Георгиев изрича гнусни думи за Вапцаровия род, който не бил толкова чист, а пък Никола Йонков Вапцаров дължал своята известност не на поезията си, а на неговата БКП. След смъртта му, в годините на социализма, особено в най-първите, същата БКП, видите ли, издава укази на своето централно ръководство за наименованието на Варненското морско училище, на булеварди,площади; на училища, кораби, детски градини, институции с неговото име. И с кой акъл същият интервюиран Марин Георгиев призовава едва ли не да се ревизира всичко и се прецени за заличаването на неговото име на определени места и обекти в цялата страна. Какъв ужас! Бих попитал този отцеругател толкова ли е продажна душицата му, няма ли капка чувство за родова принадлежност към българското племе, за да ругае и призовава към нова смърт на името Никола Йонков Вапцаров? И що за поет е самият той, щом посяга с нечистоплътни ръце към светлия образ на недостижимия български и световен певец на човека и на живота. 

Защото Вапцаров е образец на съвършен майстор на класическия, традиционния и в същото време на свободния, на модерния стих. Поет, който знае своето място на тая земя и посвети целия си живот, своята извисена поезия на родината си и на човечеството. За да го признае не само България, а и светът. Но не и Марин Георгиев, според когото пак БКП се намесва с ходатайство, едва ли не със свой указ за международната му награда от Световния съвет на мира. Боже мой, този побъркан човек не е с всичкия си! Та аз имах щастието да преживея най-вълнуващия ден от ученическото ми време през 1952 година, когато в гр. Разлог дойдоха високи гости. И пред почернелия от народ площад световноизвестният кубински поет Николас Гилен извести на разлогчани, на всички българи и на света, че България има световен поет, своя вечна гордост - Никола Йонков Вапцаров, комуто бе присъдена международната награда за мир. И се поклони пред безсмъртието му на човек и поет. А върху този светъл образ с дяволско усърдие продължава да нанася черните си щрихи безпомощният Марин Георгиев. Вече съвсем се разбра - за лесни сребърници и още по-лесна (позорна) слава. И с надеждицата бедна - да възкреси отново името си чрез обезличаването на един достоен българин от националния ни пантеон - Никола Йонков Вапцаров. Не обичам грубостта и ще спра напиращите по цялата ми същност думи в изблик на луд гняв. 

Времето върви нататък и рано или късно Видовден се приближава към нас. Той ще съди справедливо и всеки ще получи заслуженото. А аз бих завършил така: Кучетата лаят, но вече по-дрезгаво и по тихо, а керванът си върви уверено по своя благодатен път...