В силуета на историята е нашето бъдеще

Георги Н. НИКОЛОВ

Книга шеста от творческата поредица на поета и писателя Петър Андасаров е озаглавена "Сълзи, в които се оглежда слънцето" (изд. "Захарий Стоянов"). Тя включва повестта за Мара Петлякова "А е толкова рано за сбогом" и романа "Да си влюбен", посветен на Асен Лагадинов. В своя предговор авторът отбелязва: "Историята има памет. Нещо повече - самата тя е памет. И в своите страници единствено тя е опазила чистата и свята истина. Псевдодемократите - някои от тях издънки от престъпни в миналото фамилии, без умора втълпяват "едничката истина", че в близката наша история е имало един само престъпен режим - комунистическият. Който, както ни втълпяват, бил удавил България в кръв! А фашизъм никога не е имало?!" 

Петър Андасаров е вложил много от себе си в своята художествено-документална проза. Изключително вярно е "уловил" духа на епохата, мотивацията на героите, житейската им философия и личните стремления, подчинени на мечтите за общо благо. Но логично възниква въпросът дали този тип литература, визираща родната история до 1944 г., има място днес у нас повече от три десетилетия след установяване на лелеяната уж демокрация. С нейните нови теми, европейски и световни псевдоценности, дошли да "научат" читателите кое в духовността на човечеството е стойностно, кое - мимолетно, и кое - подлежащо на отрицание.

Да, несъмнено има! Защото никоя културна инвазия не може да изличи от човешкото съзнание истините за историята. За онова, което се е случило, защо се е случило и защо е погубило толкова много идеи, съдби, мечти, копнежи. За политическите и социалните трусове, за възпитаването на младите поколения в обич към България не с общи приказки и мъгляви констатации. Не с фалшиви обяснения какво е било и не е било, а с факти, които парят. Появиха се и "писатели", които ни поучават как е трябвало да живеем преди 10 ноември. Как е трябвало тогавашните хора, наши родители, да гледат с презрение на безплатното образование и здравеопазване, на почивното дело, на гарантираното работно място и осигурени достойни старини. Да се присмиват на строежа на Димитровград, Перник-Волуяк, яз. "Копринка", на десетките още обекти, създали нов индустриален облик на изостаналата до 1944 г. страна. Не прави чест никому загърбването на Априлската литературна вълна и на динамичния апогей на културата, в която вградиха имената си несъмнено достойни творци. Отдавна е време категорично да противопоставим отрицание на отрицанието. На учебниците, лишени от обективността и истината. Поголовното неглижиране на цяла една епоха не е добър съветник, нито верен морален съдник. 

Днес България е почти загубила себе си заради всякакви съмнителни задгранични приятели. Не е "лишена" обаче от паметника на американските и английските летци, бомбардирали София; от постаментите на чужди президенти и нашенски политически бегълци, възхвалявани до възбог. Родината ни няма национална кауза, демографската криза продължава да я убива, безработицата и беднотията са страшни и плашещи. Докога, защо? И какъв е смисълът да се крие от днешните млади хора лицето на отминали десетилетия, носещи в аналите си много социален оптимизъм, героика, подпечатана с кръв и неизброими жертви, дори с лишени от живот дечица, възпети пак от Петър Андасаров в книгата му "Безсмъртничета".

Не познавам народ, чиито водачи с такава стръв да се кланят на неистини, да рушат историческото си минало и да делят историята на "лоша" и "добра". Чест прави на Андасаров, че дава пример за пиетет към истината с новия си сборник. Във вярното огледало на историята е нашето бъдеще. Нека да му подадем ръка!