В очакване на доброто, да бъдем по-добри

ТАНЬО КЛИСУРОВ e роден в Мъглиж преди 66 години. Възпитаник е на Великотърновския университет, бил е репортер и редактор в някогашния старозагорски окръжен вестник "Септември", главен редактор на литературния алманах "Хоризонт" и просъществувалия за кратко вестник "ВИК". По ирония на съдбата известно време изкарва хляба си като възпитател в Спортното училище и като учител в училището към Старозагорския затвор. Бил е драматург на Държавния драматичен театър "Гео Милев". Автор е на девет стихосбирки, като още за първата получава наградата "Южна пролет". Книгата му "Във втората половина на живота" печели наградата на СБП за поезия. Лауреат е на Мелнишките вечери на поезията и на Яворовите дни в Поморие. Последната му, засега, книга "Казано с очи" бе издадена през 2007 година. Почетен гражданин е на Стара Загора.
 

- Поете, каква е ситуацията в обсадената Троя? Забелязах в Литернет, че Музата те е отвела в античността и там търсиш отговори на въпроси, които мнозина си задават, но наум...Всъщност защо си насочил своя Росинант към епохата на Омир?
 - Все пак разликата между публицистиката и поезията е твърде съществена. Преди години имах самостоятелна рубрика във вестник "Дума" и там "отговорите ми" бяха доста директни, макар и нелицеприятни за управляващите тогава. Сега за цикъла "Възпоминания от Троя", който си прочел в електронния му вариант в Литернет. Античността е само канавата или матрицата на онова, за което пиша. Разрухата на атичния град-държава, пленените троянци, пред очите на които се рушат идеали и смисълът на живота им, уроненото достойнство на стария воин, ерозията в душите на младите жители на града, всичко това се оказа много подходящо, за да изразя моите мисли и вълнения, породени от днешната ни действителност.
- В едно интервю признаваш, че първопричината да залегнеш над римуваното слово е любовта ти към съученичка. Излял си чувствата си към красавицата в стихове, пратил си й цяла тетрадка, а отговор не си получил. Не се ли случва така твърде често и в живота и не обезкуражава ли това твореца?
- Случва се често, да. Понякога равнодушието и на най-близките буквално те отчайва. Но винаги е било така. Сещам се за редовете на Марина Цветаева в очерка й за Наталия Гончарова. Веднъж Пушкин, развълнуван, решил да сподели с нея новонаписаното си стихотворение. Сънливата и незаинтересована Наташа отговорила :"Четете, четете, аз не слушам." В днешно време поетите, пък и въобще хората на изкуството, чуваме подобни думи не просто от съпругите си, а от държавата. Припомняш ми случая от началото на моя поетичен път. Вярно, че съученичката красавица не отговори на лирическите ми послания, но това ме амбицира и аз продължих да пиша. Какво, сега ли да се отчая и откажа, когато съм дотътрил кръста си почти до Голготата?
- В далечните години на твоя литературен дебют вървяхте заедно трима поети: ти, Паруш Парушев и Борис Христов. Май имахте и общ сборник, който предшестваше твоята впечатляваща "Южна гара". Какво се случи през отминалите десетилетия с тази тройка? И ако трябва да разширя кръга - липсва ли ти времето, в което поезията и въобще културата беше своеобразна галеница?
- Борис и Паруш действително участваха в общ сборник, но заедно с поетесата Екатерина Томова. Аз издадох самостоятелна първа книга - "Южна гара". Борис, един изключително талантлив поет, пое пътеката към някакво далечно село и там се опита да намери своето "Царское село". Не съм го чувал и виждал от много години. С Паруш, както и с другите приятели от студентските години се виждаме често, пишем си по електронната поща, общуваме във Фейсбук. Както се казва, на стари години овладяваме модерните технологии. Нямам вече дебела зелена папка, в която да държа стихотворенията си, начаткани на пишеща машина. Творбите ми днес са в компютърната папка.
А на другия ти въпрос: липсва ми не толкова времето, което ни е галило с перце, а младостта. Никога не съм бил галеник. Живях и учих в провинцията, оттук се изявих и постигнах своите скромни успехи. Който е изминал подобен път, знае лесно ли е да наложиш името си сред многобройните столични "гении".
- Бил си вратар на някогашния младежки отбор на ФК "Берое". А българската култура днес е поставена на колене от поредните властници. Ако трябва да употребим спортна терминология - в каква поза си ти и културата в провинцията?
- Не грешиш: бях вратар на юношеския отбор на "Берое". Но още много спортове са ми близки, та се сещам за стойката, към която ме насочваш. Тя е характерна за борбата и се нарича партер. Обидно е да призная, че днес съм в тази стойка. Не ми е леко. И ще ти кажа, че когато камъкът цопне в локвата, кръговете към края й се разширяват. В този смисъл в провинцията духовната криза се усеща още по-силно. Стара Загора вече съвсем не е град на поетите, както обичахме да го определяме преди време. Сега пишещите са дори повече, но истинските поети като Иван Мирчев, Христо Кацаров, Стойчо Стойчев, Жеко Христов ги няма. И читателите, навярно притиснати от тежестите на времето, не проявяват особен интерес към поезията. Преди дни участвах в литературно четене, където поетите бяхме кажи-речи повече от публиката.
- Казвал си, че твоята партия е Човекът. Какво мислиш за така дискутираното мажоритарно начало в изборната система на България? Оказа се, че опитът миналата година в парламента да влязат поне две дузини личности, без значение от партийната им оцветеност, претърпя пълен крах - мажоритарните избраници станаха неотменима част на две парламентарни групи - на ГЕРБ и ДПС, днес май никой не си спомня имената им. Защо се случи така според теб? И все в тази посока - защо в парламентарната зала липсват изявени творци?
- Въвличаш ме в политиката, а моята сила не е там. Продължавам да твърдя, че моята партия е Човекът. Мисля, че това е най-достойният и правилен избор за един поет. Виждаш и от актуални примери, влезе ли в политиката, творецът, става заложник на партийни доктрини, не на онази, която казах, че е моя. Според мен, за да бъдеш днес депутат, не ти е необходим непременно интелектуален потенциал, а да имаш икономически силен гръб. Това особено се отнася за т.нар. мажоритарни избраници.
- "Седмото небе" щеше да се казва новият ти поетичен сборник - какво стана с него? И какво стана с мемоарната ти книга... Какво включва тя, какви "доказателства за лична употреба" ще прочетат петимните за подобен род четива?
- Запомнил си заглавията на бъдещите ми книги - поезия и мемоари. Но те са "бъдещи" поради факта, че издателствата, дори и онези, които издаваха автори като мен, без да им искат да си платят, затвориха вратите си и отказват да приемат ръкописите ни. Криза е, какво да се прави? Пари аз нямам, а дори и да имах някой лев, съвестта ми ще се бунтува да си плащам за задоволяване на творческите си амбиции. Книгата "Доказателства за лична употреба" разказва за живота ми на поет и гражданин от ранната ми възраст до наши дни. Мемоарните откъси са споени от "фуги" (не забравяй, че съм завършил строителен техникум), които са публицистични късове за отношението ми към събития, личности, социални катаклизми и пр.

- Тези дни установих, че няма кой да върне паметната плоча върху дома на поета Веселин Ханчев, че новите собственици на сградата се канят да я съборят и да вдигнат на нейно място... кооперация. Ти си почетен гражданин на Стара Загора, търсят ли те понякога управниците на града за съвет, за мнение?
- И аз дочух за варварските намерения да се събори сградата, върху чиято стена беше барелефът на Веселин Ханчев, където се помещаваше легендарният Дом "Литературна Стара Загора", редакцията на алманах "Хоризонт", писателското кафене "Пегас". Ако тези намерения излязат истина, готов съм да протестирам с всички позволени средства, въпреки че с моето мнение днес никой не се съобразява.
- Накрая - какво предновогодишно пожелание си е наумил Таньо Клисуров и дали е успял да съхрани вярата си, че Дядо Коледа не е измислица на възрастните?
- Два пъти в живота си съм бил в ролята на Дядо Коледа. Веднъж в казармата, когато разнасях подаръци на офицерските и сержантските деца по домовете им, и втори път, когато разплаках тригодишния си тогава внук, представяйки се за вълшебния старец.
 Тръпката си остава, въпреки отрезвяването с годините. А пожеланието ми към българите е: нека наред с доброто, което очакваме да ни се случи, бъдем по-умни и по-добри през следващата година!