В час ли е Европа?

Реакцията на Евросъюза към сегашната мигрантска криза показва, че той си е научил урока от същата криза преди пет години. Видяхме единна позиция на евроинституции и евролидери, които еднозначно окачествиха сегашната криза като геополитически рекет на турския президент Реджеп Ердоган и на политическо равнище му отвърнаха твърдо, без колебание (стр.7). Видяхме също бързи действия за защита на Гърция и външната граница на ЕС от мигрантския наплив. Видяхме и енергични действия, и готовност да не се допусне нов балкански мигрантски маршрут в Европа. Вече ги няма разнобоят в ценностите и оценките, няма ги разглаголстванията за отворени врати, право на свободно придвижване или мултикултурализъм.

Въпреки обаче адекватната реакция на Европа към сегашното издание на мигрантската криза, остават съмнения дали тя е направила дълбоките поуки за себе си. Тя едва ли е узряла до самопризнанието, че е станала жертва на самата себе си и на своите съюзници. Двете страни, от които тръгнаха бежанската, а след това и мигрантската криза, са Сирия и Либия. Преди 2011 г. те не бяха мигрантска заплаха за Стария континент, дори напротив - Либия беше бариера през тази заплаха. 

Хегемонистичната Америка обаче ги разби - било защото бяха съюзници на Русия и Иран, било в интерес на Израел, било за да победи западната демокрация и свободата. И в двата случая ЕС играеше поддържаща роля, на моменти направо си беше кукла на конци в ръцете на САЩ. И се блазнеше от мисълта, че и тя има принос за планетарната победа на демокрацията и цивилизационните ценности. Срещаха се умни глави, които я предупреждаваха, че в арабския свят не може да вирее западна демокрация, все едно да пуснеш бели мечки в Сахара. Европа обаче не можа да се отърси от кукленската си роля и идеологическата си задръстеност и сама се натресе на мигрантската криза, а сега изпадна до положението да се изложи на рекет от неоосмански султан. И ако се съди по отношението й към конфликтите в Сирия и Либия, тя още не се е отърсила от ценностната си закостенялост, продължава да й липсва трезвост и прагматизъм. Вместо да подкрепи усилията на Москва, Техеран и Дамаск за регулиране на конфликта и възстановяване на сирийската държавност, тя ги критикува и стига дотам, че не само подкрепя незаконните действия на Турция в Идлиб, но и се отказва дори от вербалната си непримиримост срещу тероризма. В Либия тя не признава армията на Халифа Хафтар, който воюва срещу местните ислямисти, за да възстанови държавността и реда, включително да спре мигрантите, а подкрепя правителството в Триполи, зад което стоят радикални ислямисти. 

Дали наистина Европа е научила уроците от грешките си? И дали утре пак няма да се окаже жертва на себе си?